Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Всяка вечер Дичо търсеше да намери достатъчно голяма туфа суха и жилава планинска трева, под която да се свре за през нощта. Скоро откри, че през всеки три мили (или прелета) край пътя стои каменен заслон. Досега или ги нямаше, или по-скоро не ги бе забелязвал. Заслоните представляваха примитивни градежи от няколко побити камъка и скална плоча за покрив. Когато Дичо застана на прага на първия такъв заслон, усети нещо чудновато, сякаш процепът, служещ за врата, бе зареден със статично електричество. Но пътешественикът беше толкова уморен, че не обърна длъжното внимание, нито свари да помисли има ли вътре стаени опасни животни.

Чак на заранта разбра, че не е имало нищо по-едро от гущерчета, мишки и тромави бръмбарчета. Животинките бяха привлечени от топлината на тялото му. Една от буболечките поразително приличаше на скорпион, но се оказа съвсем миролюбива. Във всеки случай не го ужили. Дали защото Радослав носеше драконова кожа?… Подобни твари в Гората се смятаха за опасни. В крайна сметка реши, че гадинката просто е замаяна от студа.

Небето оставаше заоблачено, но вятърът бе поутихнал. Дичо вървеше, бързайки да използва сравнително хубавото време, чудейки се кога ли ще срещне други странници.

Минаваше край пропасти и урви, над които пълзяха мъгли. В тези участъци внимаваше поривите на вятъра да не го съборят. На моменти му се струваше, че лети покрай орловите чукари…

Влизаше в тъмни теснини, в които непрекъснато се озърташе нагоре, страхувайки се от срутвания на камъни.

Когато се изкачи по-високо, ливадите изчезнаха и отстъпиха място на скалист пущинак.

Заслоните станаха по-здрави, с плътни дебели стени и тесни прозорчета с вградени парчета слюда. На входа, запушван с фаморска плетена вратичка, Дичо усещаше странната съпротива на електризиран въздух. В помещенията имаше огнище, но не се виждаха дърва. В първата от този вид крайпътна къщурка той поспря, в размисъл дали е видял наблизо нещо подходящо за топливо, но изведнъж в гърлото на камината светна искра, а после заиграха огнени езичета, които скоро запламтяха и огряха заслона. Сякаш в огнището се процеждаше природен газ, лумнал като реакция на присъствието на посетител. Младият мъж допусна, че може да е магия. Срещу огнището винаги имаше подобие на каменен одър, издадена навътре плоскост от голям гранитен къс, част от стената. До него, в дълбок долап откри резервоар, предназначен да събира дъждовна вода. Варовиковата купа (или делва) бе облицована с плочки от метал, който приличаше на сребро. В друга ниша намери голямо гърне от изпечена глина, пълно със семена, подобни на слънчогледови, но доста по-едри. Езикът му изтръпна, докато ги чоплеше, но все пак бяха някаква храна. Не изпитваше чак остър глад, недояждането бе по-скоро ободряващо. Само че дали щеше да издържи на такъв режим дълго? А междувременно продължаваше да сваля налепналите по него килограми.

Нощем често валеше. Радослав търпеливо чакаше да отмине тъмното време. По стените и плоската морена-ложе забелязваше следи от драсканици — чертички, криви кръгчета, символи — навярно писмена, рисунки на нещо, което би могло да се нарече животни или дървета, изобразени или детински примитивно, или чудновато-пестеливо стилизирани. Направи му впечатление, че мястото за спане не бе покрито със сламеник или шума; дебелият пласт повехнала трева имаше корени, промушени в пукнатините. Бе достатъчно меко за капнал от умора човек, фамор или някое друго същество на два крака и със сходна физика. Спеше се добре и сутрин Дичо почти изцяло забравяше изтощението от предишния дневен преход.

Продължаваше нататък.

Скоро навлезе в зоната на снеговете. Бродеше като призрак. От парче плат (предназначен за кърпене на подарените му от Инспектора дрехи) си направи чалма над шапката, оставяйки тесни процепи за очите, защото въпреки облачността снеговете блестяха нетърпимо. После се сети за слънчевите филтри за очила — бяха останали у него след шантавото бягство с хвъркоциклета, там, отвъд…

В заслоните продължаваше да няма и следа от зверове, изчезнаха и дребните животинки, освен вкочанени паякоподобни същества. Бдителното за гости огнище съживяваше и тях. Въпреки че плетяха мрежи и приличаха на паяци, насекомите имаха по дванайсет крака и се държаха по-скоро като задружно мравешко семейство. Дичо чоплеше семки и ги наблюдаваше как шетат из заслона и си намират в тревата на одъра плячка. В едно от убежищата, над чудодейната камина откри чертеж — съчетание от концентрични окръжности, запълнени с дребни йероглифи, които младият мъж не смогна да различи добре, но съвсем отчетливо напипа с пръсти множеството резки и дупчици, с които бяха очертани линиите. Може би врязаната в камъка рисунка представляваше календар.