Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Слънцето Райко жареше в зенит и Радослав отново намота чалмата около главата си. Тъкмо на втория ден той взе да изпитва смътно безпокойство, че никъде не се вижда разумно същество, а фаморите надали обитаваха единствено горски масиви.

И тогава го настигнаха чергарите, както първо ги помисли.

Отначало забеляза прах и тълпа черни силуети, твърде малки, за да различи подробности, после дочу тропот… Спря със смесени чувства. Скри филтрите за очила и се наметна с одрипавялото фаморско одеяло.

Отряд ездачи се отдели от пъплещото множество и препусна към самотния пътник. Едва пристигнали, бързо го обкръжиха. Лъхна на прах и животинска пот, наоколо заскърцаха юзди, всяко движение на воините бе съпроводено с метално подрънкване.

Радослав дълбоко пое дъх и се помъчи да изглежда дружелюбно. Поразкри лицето си. Не бе сигурен как следва да се държи с тези фамороподобни същества, които яздеха безкрили тъмнокафяви грифони с къса и лъскава козина. Предводителят на отряда им бе възседнал истински вран жребец, вярно — копитата на животното изглеждаха раздвоени, а и муцуната не бе съвсем конска…

Краткото мълчание бе нарушено от въпрос, от който Радослав почти нищо не разбра.

Отвърна им на нескопосния си фаморски.

Сред ездачите настана моментно оживление, подир което един от тях му заяви сравнително разбираемо:

— Ние сме грамори. Ти кой си?

► Земя, светът на хората, минало време:

Времето летеше.

Валентина продължаваше да бъде сама.

Синът ѝ ходеше на училище и растеше.

— Не харесвам гълъби, ама не роня трохички да ги подмамвам, за да ги ритна после!

— Хайде де, птицолюбецо, защо не закачаш мачката?

Ванко проследи с поглед отиващата си котка, която стискаше в зъбите си нещастното врабче.

— Защото тя не го прави да ѝ стане приятно — отвърна той. — Гладна е. И няма прашка!

— Ами и аз съм гладен, ама не съм котка, затова ми е прашката!

— Добре. Другия път, като убиеш някое врабче, ще те накарам да го изядеш — сериозно каза Иван.

Децата се захилиха. Но усмивката на хлапака, към когото бе отправена заканата, замръзна, защото осъзна, че това не бе празно обещание.

Заедно с момчета от квартала Иван щъкаше край големите заблатени локви между блоковете и оградата, зад която вълнуващо тракаха товарни влакове. В гьоловете имаше стотици жаби.

Там заедно с другите хлапета си устройваха „жабешки лов“, избиваха десетки от кротките земноводни. Иван нямаше нищо против тези убийства, но не закачаше нищо, което имаше криле, и дори налиташе на бой, като чупеше или хвърляше в боклука пленените прашки. Изобщо не се колебаеше да прасне по носа и по-голям от себе си малчуган, при това не всякога с юмрук, а с първото попаднало му нещо под ръка — летва, топка, че и камък. Някои — повечето — деца се бояха от него. Родителите им се караха с Валентина през два-три дни.

Но една вечер Иван се прибра с рев и през хълцане и бършене на сополи едва смогна да обясни на майка си, че повече няма да убива нито жаби, нито попови лъжички.

— Жааал ми еееее! Толкова съм лооооош, хлъц, ааааа…

— Някой ти е казал, че е лошо да убивате жаби? Ами добре ти е казал. Е, не се разстройвай, нали вече няма да го правиш, мойто момче… Кой ти го каза?

— Неееее… Аз… хлъц… чух жабата да плачеееее…

След тази случка Иван престана да бие и децата.

* * *

Местеха се от едно жека в друго, от централен район в микрорайон, разположен нейде из диви покрайнини. Заедно с кварталите се сменяха и училищата на Иван.

Валентина само веднъж отиде на родителска среща — докато синът ѝ бе първолак.

— Вижте, другарко Чакмакова… — поде учителката, на което Валентина сви устни, но се въздържа да уточни, че не е Чакмакова. Беше си върнала моминската фамилия — Йорданова. Ала замълча. Горчивият опит я караше да не споменава пред учителки и възпитателки, че е „самотна майка“. Дори не казваше, че е вдовица — неизвестно защо не ѝ вярваха. А отношението им към Иван се променяше забележимо… и нараняващо гордостта ѝ. Макар и да смяташе, че момчето е още малко и не схваща тези неща, не искаше той да свиква с унизителната жалост от страна на педагозите, до горчиво посолена с пренебрежение.

— … детето е… мързеливо, другарко Чакмакова. В час пише някакви кошмарни… безобразни… неща в тетрадката…

Валентина наежено прекъсна класната:

— Вкъщи изписва всичките ви глупави ченгелчета идеално!

Учителката я погледна със строг упрек:

— Упражненията по краснопис не са глупаво занимание, моля да ме извините…

— Иван знае да чете и да пише, уважаема. Тоест — знаеше, преди да почнете да го карате да се упражнява. Преди ми четеше книжки на глас, докато работех! А сега срича като повредена грамофонна плоча!

— Моля да ме извините — учителката също почваше да кипва, ала студените черни очи на майката не ѝ позволяваха да се възмути. Валентина несъзнателно бе усвоила този поглед от Ванко, но не ѝ се удаваше толкова често, колкото ѝ се искаше. — Моля за извинение! Работим по утвърдена програма! Освен това се съмнявам, другарко Чакмакова, че момчето самостоятелно се справя с домашните си… Нищо не намеквам, моля да ме извините…