Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Изплетена от кожени ремъци и железни халки, ризницата представляваше ромбовидно платнище, с дупка за главата в средата, около нея — корава изправена яка и ребристи нараменници. Бронята се запасваше с пояс от метални сегменти. Коланът му напомни на къс от поточната лента за шишета в един консервен комбинат, където беше карал първата си студентска бригада. С куки и щипки към звената на пояса се крепяха торбички от дебела кожа, в които имаше някакви дребни принадлежности. Радослав закачи до тях фаморските кании с ножовете си. Към екипировката се добавиха два обшити с железни пластини наръкавника — не можеха да се нарекат ръкавици, въпреки че предпазваха китките, защото имаха общ отвор за пръстите и само отделна дупка за палеца. Стояха му малко неудобно, поради леки анатомични несъответствия в конструкцията на граморските крайници и ръката на нормален човек.

След като прецени, че няма какво друго да прави, освен временно да се примири с натрапената му „длъжност“, Дичо порови в паласките на пояса и откри шило с ушенце, канап, пилички и някакви мазила, навярно лекарства… или оръжейна смазка — трябваше да попита за тях, но по-късно, когато научи езика достатъчно. В момента не му се ръкомахаше като малоумен.

В довършек на всичко му връчиха червено-бял пискюл. Понеже пролича, че Радослав не знае какво да го прави, едната от жените го завърза за халка в ризницата на дясното му рамо. Същото украшение венчаеше шлема, нахлупен от кочияша не много нежно върху Дичовата глава.

С последната такъмка също възникнаха затруднения, тъй като каската не прилягаше на човешкия череп, затова старият грамор го разплете и пригоди в по-подходяща форма. След натаманяването Радослав го намери за сравнително удобен — много подобен на танкистки шлем от времето на Втората световна в неговия свят, но с широка яка за предпазване на врата. Пискюлът обаче често падаше пред лицето му и втората граморка го привърза да не пречи.

Под зачернените метални плочки по черната кожа на снаряжението Радослав се чувстваше по-люспест, отколкото напоследък бе свикнал да се възприема.

Младият мъж, бивш Закрилник и Господар на Селото, неосъждан и неженен български гражданин, годеник на змеица с царска кръв, а понастоящем — редник в охраната на обоза на граморската войска, се зае да пропъжда мрачни мисли и да бае на душевната си тегоба, като пристъпи към наместване на „униформата“ към по-различното си тяло.

Още щом вдяна канапа в шилото, старият грамор изхъмка одобрително.

Сред скърцане и подвикване на кочияши, степите оставаха назад.

На първата почивка за храна Дичо получи метално гърненце, кожена манерка, две остри дървени клечки, с които да боде храната, и тежък калъф от зебло. Вътре кротко спеше дълга триглава брадва. Голямото острие бе широко и заемаше две трети от дължината на дръжката. Горното приличаше на човка.

Е, мама му стара, сега вече можеше да се чувства истински войник. Па макар и от обоза.

Поклати глава — не, хич не му се караше още една служба. А и в краен случай би предпочел микровълнов бластер или, хайде от него да мине — калашник, нека и с дървен приклад.

Само че нямаше избор.

За разтуха продължи да чопли снаряжението си и да зяпа околностите…

* * *

Войската пълзеше по своя път, съобразявайки се единствено със слънчевата светлина. Бивологрифоните, както и по-грациозните им ездитни събратя без умора вървяха през деня, но се оклюмваха след залеза на слънцата. Иначе сред граморите Радослав забеляза ритъм, който отговаряше на неговите собствени потребности от сън.

И отново се запита — същински ро̀ден ли е този свят за същества, чиито жизнени ритми се различават от местното редуване на тъмнина и светлина?

А тъмнината все по-забележимо намаляваше. Янкул все по-високо излизаше над хоризонта, преди Райко да го последва. Според грубите сметки на Дичо след няколко месеца щеше да настъпи двусветлие или двуслънцие — пълна липса на нощ. Щеше да има два дни в денонощието — червен Янкулов, може би сравнително прохладен, и бяло-жълт, горещ Райков.

Още при първата нощувка направи откритие — впрегатните тежки животни, наричани „мала-грзу“, се оказаха женски, защото ги дояха, а пък яздитните повратливи и стремителни „грзу“ бяха самците от същия вид. Убеди се напълно, когато едно от яздитните се покатери върху вдигнало опашка впрегатно…

Когато колоната спираше за почивка, граморите разпрягаха животните и започваха да оглеждат каруците за нещо разхлабено, повредено или на път да се счупи. Радослав помагаше. Порасналата му коса покриваше ушите, които с формата си предизвикваха почуда и смях в Селото, а и с късата си гъста брада („Ох, замязал съм на Буги Барабата!…“) той някак не биеше на очи сред околните. Викаха му „едрия космат фамор“, макар вече да се беше представил като Раасуау. Впечатли го граморският синоним на „фамор“ — по-млад братко. Очевидно не визираха неговата лична възраст. Но веднага изникваше въпрос — какво искаха да кажат? Че се имат за по-древна раса от фаморите, които изглеждаха някак по-тромави и примитивни? И това трябваше да попита…