Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Да, не намеквате. Направо ме обвинявате в лъжа. Дори да исках, нямам време да пиша вместо сина си неговите домашни. А и не ми се налага! Той се справя превъзходно. Само дето са напълно излишни за него, защото Иван умее да чете и пише. Господи! Та той знаеше да чете откакто проговори!

Не беше преувеличение, нито празна хвалба. Валентина бе забелязала, че Иван запомняше книжките, с които го приспиваше — страница по страница. И оттам бързо свикна с тайнствената способност на буквите да образуват думи, които говореха, без да имат уста.

Учителката обаче не бе запозната с тези факти, а и Валентина нямаше настроение да я посвещава в тях, затова в тона на педагожката пролича вежливо недоверие:

— Вижте, повечето родители преувеличават способностите на децата си…

— Напротив. Имам грях към Иван, че го подценявам. Не бъдете толкова скептична.

— Моля за извинение, но очевидно сте твърде емоционална, не искам да ви обидя… Навярно мъжът ви ще погледне по-обективно върху проблема…

— Проблем? Бихте ли формулирали проблема, моля? Ако се затруднявате, ще ви го кажа аз — Иван има нужда да го учите на правопис, защото пише достатъчно красно.

— Вижте, наистина това е в разрез с учебната програма… пък и училището не може всичко, а и не бива. Важно е съдействието на родителите. Разбира се, под съдействие нямам предвид… Да, моля за извинение… Но трябва да отделяте повече време на сина си… Какво всъщност работите вие и съпругът ви? Може би някакъв изход е допълнителната занималня, след редовните часове… има специални училища за целта… не, не, не става дума за интернат. Удължена занималня. Всяка вечер детето ви ще се прибира у дома. Та ако работата ви е пречка…

— Работя вкъщи — високомерно заяви Валентина.

— О… А какво по-точно?

— Шия дрехи по поръчка — с едва присмехулни нотки произнесе Валентина и с подчертано пренебрежение огледа класната от глава до пети.

Учителката леко отстъпи назад и стори същото. Поруменя. Сравняването на собственото ѝ облекло с това на настъпателната майка я накара да посърне за миг… а после проблесна искрица надежда:

— Ами… вероятно би могло да се уреди нещо като индивидуални занимания… но нали разбирате, че това би ми коствало допълнително… извънреден ангажимент.

— Извънреден? В рамките на работното ви време? В час?

— Афиширането на специално внимание към Иван би разстроило колективния дух сред децата.

Валентина кимна, като с усилие задържа лицето си неподвижно, въпреки че устните я сърбяха да се изкривят.

На път към вкъщи, при което хващаше Ванко за ръка само докато пресичаха улиците — винаги на светофара или „зебрата“, — тя каза:

— Иване, искам от теб да си по-старателен в училище. Какво ти пречи да вършиш там същото, което правиш у дома?

Ванко почовърка нослето си — бърже, за да не успеят да му се скарат, — и отвърна:

— Мисля си разни работи, дето ми пречат.

— Какво толкова мислиш, сине?

Момчето ѝ отговори чак на другата страна на пешеходната пътека:

— Ах, бате Райко, трябваше да летиш високо!

Валентина спря и леко пребледня.

— Какво?

— Това си мисля — обясни Ванко. — И докато го мисля, става ми тъжно… и не мога да внимавам какво казва другарката класна.

Гибелта на лейтенанта-авиатор още не бе зараснала рана и за Валентина, затова тя едва не изкрещя. Не го направи, защото синът ѝ трепна уплашен. Тя побърза да изтрие чувствата от лицето си, като за сетен път се порази от наблюдателността на Иван.

— Недей да мислиш повече за това, миличък. Бате ти Райко… вече лети много… високо.

— Знам. И… и когато си го мисля вкъщи, не ми е толкова… такова… да не мога да пиша ченгелчетата. Само в училище.

Валентина приклекна и прегърна момчето.

— Мамо! Гледат ни! — задърпа се той.

— Да си гледат работата. Всички, които се обичат, трябва да се гушкат.

— Ама аз не съм бебе!

— Ти си мъж.

— Ама малък! Вкъщи ще ме гушнеш за лека нощ. Не сега.

— Ами ако беше голям? — подкачи го тя. На всяка цена трябваше да измисли нещо весело — за лек. За запълване на незапълнимата пропаст, останала след летеца.

— Няма да ставам голям, докато не си намериш кой да те гушка и целува като бате Райко!

Валентина преглътна. Надали щеше да намери такъв като него. Но, Боже, какви са тия приказки от седемгодишно дете! Тя раздвижи пресъхнали устни:

— Защо?

— Защото теб обичам като мама и не мога да те гушкам като голям мъж!

Веждите ѝ едва не килнаха шапката към тила ѝ. Хем развеселена, хем сърдита, удивена и разтревожена, Валентина попита:

— Кой ти го е казал това?

Момчето леко се намръщи.

— Бате Райко ми го беше казал. Ама аз си го знам отдавна, само дето не го можех да го казвам така… такова… като спретнати думи.

Тя продължително изгледа сина си, после се изправи и предложи:

— Правилно. Само че за да можеш някой ден да правиш добро впечатление на момичетата, трябва да свикваш да се държиш кавалерски още отсега! Наужким.

Момчето се ококори любопитно.

— Какво е „кавалерски“?

— Заведи ме в сладкарница и ме почерпи боза и пастичка!

Иван кимна:

— Добре. И трябва да ти отворя вратата на сладкарницата и да не сядам, преди ти да седнеш, нали така?