Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Точно така!… Хайде, защо стоиш?

— Дай ми парички, за да мога да те почерпя. Леличката в сладкарницата не знае, че сме наужким. А за ужкимски стотинки не дават и ужкимска боза, мамо…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Настигналото Радослав пътуващо племе бе по-инакво от фаморите. Чергарите бяха по-стройни, по-мургави, с по-тесни и издължени лица в сравнение с добродушно-кръглоликите жители на Гората. От това сигурно изглеждаха някак по-хищни. Но и те имаха склонност към плетачество, съдейки по кожените им черни доспехи върху тъмните дрехи, които носеха. Изпод шлемовете избиваха коси с цвят до синкаво-черно гарваново крило, съвсем различно от по-меките, дори рижавеещи фаморски козини. Изпъкналите им слепоочия създаваха впечатлението, че очите им са обградени от костени рамки.

Граморите дрънчаха със зачернени оръжия; по тях и по животните им, съскащи и фучащи с орловите си човки, слънчево играеха златни накити и яркочервени пискюли.

Радослав не съумя да им се представи достатъчно благонадеждно и затова предприе друго. Разбойническият вид на ездачите го накара да им предложи пари. Надяваше се, че двулевките на Република България, сечени през 1992 година след Христа, ще им блестят достатъчно привлекателно. И така подкупени, вероятно нямаше да го закачат…

Монетите наистина ги заинтригуваха, и то сериозно.

Те се спешиха и, държейки за юздите странните си коне, заразглеждаха парите.

Към вече даденото Дичо добави няколко десетолевки.

Като че най-ги интересуваше изображението на Мадарския конник. Моментално разбрали, че животното от монетите силно прилича на това, което възсяда предводителят им, те му ги поднесоха. Някои свалиха шлемовете си, лъснаха бръснати глави с по три ивици коса — два кичура над ушите и един пънкарски гребен.

Повече не го попитаха кой е, но помежду си обсъждаха проблема доста нашироко. Езикът им вероятно бе от същата група с фаморския, но Радослав не разбираше нищо. Той продължаваше да стърчи в центъра на образувания от тях кръг. Поне половината грамори следяха всеки негов жест, поставили ръце на коланите близо до чудноватите си мечове, или съвсем откровено потропваха с нокти по дългите дръжки на многоглави бойни брадвички.

Докато траеше оглеждането на левчетата, пристигна и основната група. Бе колона двуколки, впрегнати в бикоподобни грифони, по-тромави и масивни от ездитните. Те спряха и от тях изпонаслязоха още грамори, сред които и жени, покрили главите си със забрадки. В дрехите преобладаваше черно, тъмнозелено и тъмнокафяво. И пак злато, пак пискюли — алени, жълти, бели…

От каруците довтаса грамор, обкичен с амулети върху тъмночервени одежди. Пазачите на Дичо млъкнаха. Граморът помърмори и три пъти обиколи Радослав, а останалите стояха безмълвно в кръг, докосвайки оръжията си.

Шаманът запали тънка пръчица, която заискри като бенгалски огън. Радослав се съсредоточи в емоционалната миризма на вещера и доста смътно разбра, че цветът на пламъка го е удовлетворил. Магьосникът обиколи с горящата пръчица изпънатия мирно мъж… и изведнъж нещо се навъси — пламъкът кадеше. Дичо инстинктивно се сви и почувства познатия войнствен гъдел в змейските си люспи. Не последваха обаче другите усещания за ускоряване на собственото му време — може би въргалът се разминаваше… Шаманът смени пръчицата и сканира с новата, като с детектор за метални предмети, снагата на Радослав. И този път остана безрезервно доволен. Махна към воините, които тутакси отпуснаха оръжията си и на часа загубиха интерес към чужденеца.

За Дичова изненада, те му върнаха монетите. После се смесиха с колоната. Очевидно щяха да продължат, притягаха сбруи, преглеждаха колелата, натъкмяваха бали с багаж.

Скоро двуколките потеглиха, начело с две дузини ездачи. Но явно никой не възнамеряваше да оставя младия мъж насред пътя, защото един конник го побутна да се качи на теглена от двойка бавни грифони каруца. Грамадните колела поскърцваха и кораво друсаха, спиците равномерно насичаха страничната гледка.

В двуколката седяха старец-кочияш, облечен в същите кожени доспехи, две жени и неопределен брой деца, еднотипно остригани нула номер, които се бяха скатали сред плетени кошове и кожени торби. Воинът даде някакви разпореждания на кочияша и тичешком се отдалечи. Радослав проследи елегантния скок, с който той се озова върху плетеното седло на грифона си и препусна напред с гърлено подвикване.

През това време старецът тикна поводите в ръцете на едната жена и се зарови в багажа, струпан върху полюшващото се дъно на каруцата. После се върна при Радослав, който още не бе успял да се огледа добре и тъкмо протягаше крака с известно задоволство — колко гот е да се возиш!

Граморът го побутна. Подаваше му нещо.

Дичо се вгледа в предлаганите му предмети. Забавено. Сетне с мълниеносна острота дойде обяснение за новото му положение.

Беше мобилизиран.