Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Бе готов да се закълне, че е видял не кукери, а ни повече, ни по-малко — живи върколаци, особено когато чу граморите да ги наричат „хора-вълци“. Радослав проумя тревогата на граморите, когато вирна глава към луните. Наближаваше пълната фаза на Вер Шелард.

Изпроводи с облекчен поглед калпаците на вълците и червените забрадки на вълчиците.

По време на нощувката далеч напред се чуваше дълъг вълчи вой, който плашеше грзутата.

А месото на „овцата“ — прилична по-скоро на дребна латиноамериканска лама — се оказа много, много вкусно.

* * *

Степите свършиха. Започнаха гори, разделени с дерета, поля и хълмове.

При прекосяване на една особено обширна дъбрава, отдалеч в просеката ѝ се показаха някакви дългокоси горски жители, яхнали елени и въоръжени с грамадни лъкове. Изреваха сигнални рогове и колоната спря. Вождът на граморите дълго опипва донесена му възлеста връв. Радослав се мъчеше да разгледа еленоездачите, които много повече от досега срещнатите раси и племена приличаха на хора. Поне от разстоянието в няколко хвърлея изглеждаха подобни на него… Но те изчезнаха сред дърветата, потънаха като видения в шубраците, а каруците отново потеглиха по заповед на издаващите пронизителни звуци рогове.

С помощта на кочияша Радослав уточни за себе си, че разстоянието „хвърлей“ се изминава от двуколката за три завъртания на колелата — хвърлеят излезе трийсет-трийсет и един метра. Установи също, че използваната от неговите спътници мярка „разтег“ е точно два метра, петдесет и пет сантиметра — с около седемдесет сантиметра по-малко от диаметъра на колелата на каруците. Завършил изчисленията, той си даде сметка, че след срещата с еленоездачите граморите са смълчани и угрижени.

Когато лагеруваха същата вечер, над тях прелетя ято кораби. От въздухоплавателните съдове се донесоха сигналите на някакво съобщение. Радослав със смайване гледаше тези исполини, ловящи с яркоцветни платна ветровете. Какво само можеше да се направи от дървени гемии, вързани за събрани накуп делтапланери…

При друг пък техен стан кацнаха огромни орли. Яхналите ги същества бяха със забулени лица и само отдалеч имаха човекоподобен вид. Пристъпваха така, сякаш коленете им се свиваха назад, а може би така си и беше. Пилешките им движения накараха Дичо да предположи, че и те са вид безкрили птици, а после съвсем се обърка кои всъщност са разумните същества в тази летяща армия, след като видя, че командирът на граморите приказва с един от орлите, по чиято сбруя блестяха мънистени украшения.

Радослав постепенно свикваше с езика на граморите и вече имаше известни успехи.

И тук, както във фаморския, думите служеха и за съществителни, и за прилагателни и глаголи. В употребата им съществуваха специални форми: отрицателни и „сочещи“, което от българска гледна точка му звучеше като немълча, отдърво, къммен, каруца-във. Той често се сблъскваше с твърде познато звучащи слова, например стягх за знаме, съвсем българската дума плък, която се отнасяше до голям отряд ловци, тръгнали да преследват глутница хищници. Други фрази смътно му напомняха нещо чуто. Често смисълът на някой израз сам изникваше в главата му. Буквален превод понякога помагаше, друг път пречеше. В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: скърцало — означаващо много неща, които скърцат; коловрът — около; всекин — общ; всичкост, обратник, тукай насам, тамай си там… хубав глагол — „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни. А тази особеност я имаше и в родния му български език! Силно го объркваха обаче формите за множествено число: един грамор, но много грамарду; едно грзу, но стадо гуразан.

Как да е, все пак напредваше. Със задоволство отчете, че родовете се отнасяха само към живи същества, въпреки че и двете слънца бяха за граморите „той“. Но все по-силно подозираше, че граморската граматика изцяло е съставена от изключения. Накрая събра кураж да проговори.

Попита защо са го взели в колоната.

Отговорът не бе точно на въпроса, защото му обясниха, че отиват да се бият със сивите мъртваци, превзели Борея. Радослав мигом осъзна, че са го разбрали погрешно какво иска да знае. Не остана очарован и поиска да научи кое ги е накарало да си мислят, че копнее за сражения. Но от друга страна — целта му бе Борея, а сега се оказа, че армията се е насочила тъкмо натам.

Граморите наричаха въпросната територия и с още едно име, което Дичо си преведе като „Земемория“.

Вече все по-често се засичаха с други колони, прелитаха орлите и хвъркатите гемии. Появата им събуждаше задоволство сред племето, но и някакви необясними за Радослав опасения, а часовоите често гледаха към небето.