Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Това как гледа понякога! — учителката потрепери. Плъзна взор по захабените тапети. Валентина стисна зъби. Не можеше да си позволи дори най-дребния ремонт на наетата стая. Класната продължи почти плахо, но и с някакво потиснато ожесточение: — Много особено гледа. Очите му са все едно… обърнати навътре. А когато по този начин забележи някого… като се втренчи… и… като гола съм пред него! Промушва те с очи като с шиш…

Настъпи мълчание. Валентина унило изучаваше ръцете си. Вече втори месец не можеше да си направи най-обикновен маникюр — просто да придаде приятен, не моден или екстравагантен вид на ноктите си — все пак работеше с тези ръце, не ѝ трябваха многосантиметрови атрибути на граблива птица с паунски разцветки.

Учителката бавно осъзнаваше, че на това, което бе изрекла одеве, не можеше да се отвърне нищо смислено. Валентина се изкашля и дрезгаво — напоследък пушеше много, и то съвсем евтини цигари, „Слънце“ — попита:

— Да не би да не изпълнява някакви ваши разумни и регламентирани изисквания?

— Не… дори е прекалено изпълнителен. По същество това затруднява контактите му с останалите деца…

Валентина предизвикателно забарабани с пръсти по плота на прибраната в своето шкафче шевна машина — друга масичка в стаята на тази „квартира“ нямаше.

— Нарочили сте го за подмазвач значи — бодливо изрече самотната майка. — И настройвате съучениците му против него. Разбирам.

— Аз не…

— Не вие конкретно. Колегите ви накуп. Специално вие навярно сте по-свястна от тях, въпреки че нарекохте сина ми глупак публично. Мисля, че ще е по-добре да потърся друго училище за Иван… Какво, нима желаете да ми предложите „компромисно решение“? Съжалявам. Шиенето и бродирането, да не говорим за плетенето, са моят занаят и с него изхранвам детето… и себе си, ако остане. Стига толкова подаръци и услуги без пари.

Учителката сковано стана от стола. Прошепна задавено:

— Не. Няма да ви предлагам „компромис“. Въпреки че имах намерение, признавам. Не допусках, че положението ви е толкова…

Валентина блесна гневно с очи и класната се отказа да довърши започнатата фраза, а вместо това заговори припряно, прескачайки на следващото, което имаше наум:

— Мисля, че решението ви е правилно. Надявам се синът ви да се чувства по-добре на другото място… Става късно, налага се да си тръгвам…

— Кажете ми нещо хубаво за Иван! — Въпреки че Валентина не бе повишила тон, гласът ѝ прозвуча почти като вик. Вик на давещ се.

Класната спря. Почти не се замисли, когато рече с бледо подобие на усмивка:

— Много е емоционален. Но външно невинаги му личи…

— За ученето имам предвид.

— И аз говоря за същото. Добър е по история. И тъкмо по този предмет понякога реагира на отдавна отминали събития, сякаш се случват сега. Много лично приема нещата. И прекалено… буквално. Характерно е за децата, да, но при Иван е особено силно изявено. Все едно миналото продължава да живее… И с художествената литература е така.

— Той обича да чете…

— Да. И сте напълно права — държи да мисли самостоятелно. Само дето би трябвало да се придържа към някакви рамки, понеже преподавателката му по български беше шокирана от някои негови характеристики на литературни герои… те граничеха с неприлични епитети. Не че нямаше известно право, но съгласете се… да. Забелязах още, че взема от библиотеката учебници за горните класове и ги разглежда с голямо любопитство. Дори задава въпроси, на които съм принудена да казвам, че това ще се учи по-късно. В часовете по физкултура… май не му допадат, макар че през голямото междучасие с жар играе футбол. И то с големите. Колегата ми по физическо смята, че за момчето са по-подходящи индивидуалните спортове, трудно се вписва в колектива…

— Знам за физкултурника — каза Валентина унесено. — Вика, че Иван „се ослушвал“. То е защото синът ми не умее да изпълнява безсмислени команди. Обаче с радост и старание прави нещо, за което му е обяснено с каква цел го прави.

— Да — съгласи се тихо учителката. — Иначе детето няма мотивация. Но…

— Колегата ви физкултурник е ограничен и духовно беден фатмак! — отсече Валентина. Бузите на класната пламнаха. — Ала Иван получи от това нищожество един много добър урок. И сега е отвратен от печеленето с измама. От лекотата, с която е възможно да се победи нечестно. Затова не обича състезанията. Той е против да се печели на всяка цена… Не е моя заслуга. Той сам е избрал да постъпва така… Как да не се гордея с детето си, кажете?

Учителката прехапа устни и внезапно произнесе като скоропоговорка:

— Искам да ви кажа още нещо. Справя се с математиката. Наистина. Не е било необходимо да шиете онзи костюм… — Класната посърна. — Аз… простете ми, но подло се радвам, че Иван повече няма да е в класа ми. Интересно дете е. Само че… само че ме плаши. Той… не е като нас. Съжалявам.

Учителката изхвръкна от стаята разстроена.

Валентина мрачно се загледа във вратата.