Читаем Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

Мама го изгони в неговата стая, но той чуваше, думите прелитаха стената и кънтяха над белосания таван: авария, повреда във въздухозаборника… катапултирал се… твърде ниска височина… парашутът не успял да се отвори… винаги оставяше писмо на ръководителя на полетите… то е за вас… и тези пари, за велосипед на малкия… много съжалявам… бяхме приятели…

бяхме приятели…

бяхме приятели…

БЯХМЕ ПРИЯТЕЛИ

Колко неестествено звучеше това бяхме

* * *

Следващият „чичко“ се появи единайсет месеца след гибелта на старши лейтенанта със слънчевото име. Иван го посрещна на нож с глух въпрос:

— А какво работите?

— Часовникар съм, мойто момче.

„Колко тъпа работа — искаше да каже. — Колко гнусно нещо!“, но вместо това се обърна към майка си и рече:

— Отивам в моята стая да си играя със самолетчетата…

Изумените очи на Валентина изпратиха малкия, който вървеше прегърбен като уморен мъж.

Не обичаше самолетчетата. Тези жестоки машини бяха убили бате Райко. Ала единствено те му напомняха за него. Затова си наложи да не ги мрази.


► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Времето се развали, когато Радослав наближи полите на планината. Облаци скриха върховете. Със сигурност горе валеше сняг, защото дъждът в подножията бе много студен. Спаси го само грейката на родопските Зелени патрули — за разлика от куртката, тя бе съвсем здрава, понеже Дичо я пазеше в раницата.

Губеше натрупаното излишно тегло, защото разполагаше с твърде оскъдна храна. За щастие се натъкна на животинска хралупа с няколко кила изсъхнали плодове в нея. Зверчето-собственик не се мярна и Дичо предположи, че това не му е единственото хранилище, но все пак не изгреба всичките запаси. Стана му съвестно дори за това, което взе — разбира се, след като се наяде.

Ровейки в раницата, той внезапно намери в потаен термоизолиран джоб нещо, което не очакваше. Три шоколада. Върху шарените опаковки с мастилена писалка бе надраскано:

За Верена, Радичо.

И подпис —
Радославъ Хр. Радославовъ, инспекторъ от крим. полиция.

Почеркът, естествено, почти не се различаваше от неговия собствен.

Почувства се странно. Усмихна се. Доплака му се. Пак се усмихна.

Нямаше да докосне шоколадите дори при опасност от гладна смърт. Поне така мислеше. Уви, щеше да ограбва хамбарите на катерички и други подобни животинки…

Изминаха няколко дълги местни дни. Мрачното време се пооправи, но облаци все тъй криеха планините.

От мотаенето в полите им имаше неочаквана полза — натъкна се на истински път, вероятно същият, споменат от Муро магьосника. Друмът беше направен от втъпкани в почвата плоски камъни с различна форма и размери. През равни интервали край грубите, едва обработени бордюри стърчаха скални стълбове, тук-там заместени с обикновени, вертикално побити в земята морени. Върху тях Радослав видя първите писмени знаци. Дълбоко изсечени в камъка, някои от символите напомняха на нещо познато. Дичо ги прерисува в бележника си.

Между тези „километрични“ указателни знаци той преброи средно по 11 400 крачки. Вероятно тукашните мили възлизаха на около седем километра и половина. Това ли бе дължината, която фаморите наричаха с нещо, което си беше превел като „прелет“? Такова разстояние покривал един размах на змейски криле, както казваха в Селото… Според друго определение, трийсет и шест „прелета“ един ловец би пробягал от изгрев до изгрев на едното от слънцата, „ако не би знаел умора“. Прелетите нямаха нищо общо с дългите малко под километър, както предполагаше, „връсти“ — най-често употребяваната от фаморите мярка за разстояние…

Радослав записа всичките си догадки и пресмятания в тетрадката, като избягваше да мисли за покойното горско племе.

Вървеше „обратно на Изда Стож и с малка крачка към залеза“, както го бяха посъветвали Разказвачът и шаманът, тоест на юг-югозапад. Лъкатушещият път следваше основно тази посока. Издигаше се нагоре в планината и тъмните гори скоро останаха назад. Студен вятър забрули жълтеникави ливади, по които растяха черни цветя — вече вехнещи подобия на макове. Поривите тласкаха Радослав в гърба, но скоро пътят изви и Еоловият син предприе опити да избута пътника от друма.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Том 7
Том 7

В седьмой том собрания сочинений вошли: цикл рассказов о бригадире Жераре, в том числе — «Подвиги бригадира Жерара», «Приключения бригадира Жерара», «Женитьба бригадира», а также шесть рассказов из сборника «Вокруг красной лампы» (записки врача).Было время, когда герой рассказов, лихой гусар-гасконец, бригадир Жерар соперничал в популярности с самим Шерлоком Холмсом. Военный опыт мастера детективов и его несомненный дар великолепного рассказчика и сегодня заставляют читателя, не отрываясь, следить за «подвигами» любимого гусара, участвовавшего во всех знаменитых битвах Наполеона, — бригадира Жерара.Рассказы старого служаки Этьена Жерара знакомят читателя с необыкновенно храбрым, находчивым офицером, неисправимым зазнайкой и хвастуном. Сплетение вымышленного с историческими фактами, событиями и именами придает рассказанному убедительности. Ироническая улыбка читателя сменяется улыбкой одобрительной, когда на страницах книги выразительно раскрывается эпоха наполеоновских войн и славных подвигов.

Артур Игнатиус Конан Дойль , Артур Конан Дойл , Артур Конан Дойль , Виктор Александрович Хинкис , Екатерина Борисовна Сазонова , Наталья Васильевна Высоцкая , Наталья Константиновна Тренева

Детективы / Проза / Классическая проза / Юмористическая проза / Классические детективы