Мама го изгони в неговата стая, но той чуваше, думите прелитаха стената и кънтяха над белосания таван:
бяхме приятели…
БЯХМЕ ПРИЯТЕЛИ
Колко неестествено звучеше това
Следващият „чичко“ се появи единайсет месеца след гибелта на старши лейтенанта със слънчевото име. Иван го посрещна на нож с глух въпрос:
— А какво работите?
— Часовникар съм, мойто момче.
„Колко тъпа работа — искаше да каже. — Колко
— Отивам в моята стая да си играя със самолетчетата…
Изумените очи на Валентина изпратиха малкия, който вървеше прегърбен като уморен мъж.
Не обичаше самолетчетата. Тези жестоки машини бяха убили бате Райко. Ала единствено те му напомняха за него. Затова си наложи да не ги мрази.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Времето се развали, когато Радослав наближи полите на планината. Облаци скриха върховете. Със сигурност горе валеше сняг, защото дъждът в подножията бе много студен. Спаси го само грейката на родопските Зелени патрули — за разлика от куртката, тя бе съвсем здрава, понеже Дичо я пазеше в раницата.
Губеше натрупаното излишно тегло, защото разполагаше с твърде оскъдна храна. За щастие се натъкна на животинска хралупа с няколко кила изсъхнали плодове в нея. Зверчето-собственик не се мярна и Дичо предположи, че това не му е единственото хранилище, но все пак не изгреба всичките запаси. Стана му съвестно дори за това, което взе — разбира се, след като се наяде.
Ровейки в раницата, той внезапно намери в потаен термоизолиран джоб нещо, което не очакваше. Три шоколада. Върху шарените опаковки с мастилена писалка бе надраскано:
За
Верена, Радичо.Почеркът, естествено, почти не се различаваше от неговия собствен.
Почувства се странно. Усмихна се. Доплака му се. Пак се усмихна.
Нямаше да докосне шоколадите дори при опасност от гладна смърт. Поне така мислеше. Уви, щеше да ограбва хамбарите на катерички и други подобни животинки…
Изминаха няколко дълги местни дни. Мрачното време се пооправи, но облаци все тъй криеха планините.
От мотаенето в полите им имаше неочаквана полза — натъкна се на истински път, вероятно същият, споменат от Муро магьосника. Друмът беше направен от втъпкани в почвата плоски камъни с различна форма и размери. През равни интервали край грубите, едва обработени бордюри стърчаха скални стълбове, тук-там заместени с обикновени, вертикално побити в земята морени. Върху тях Радослав видя първите писмени знаци. Дълбоко изсечени в камъка, някои от символите напомняха на нещо познато. Дичо ги прерисува в бележника си.
Между тези „километрични“ указателни знаци той преброи средно по 11 400 крачки. Вероятно тукашните мили възлизаха на около седем километра и половина. Това ли бе дължината, която фаморите наричаха с
Радослав записа всичките си догадки и пресмятания в тетрадката, като избягваше да мисли за покойното горско племе.
Вървеше „обратно на Изда Стож и с малка крачка към залеза“, както го бяха посъветвали Разказвачът и шаманът, тоест на юг-югозапад. Лъкатушещият път следваше основно тази посока. Издигаше се нагоре в планината и тъмните гори скоро останаха назад. Студен вятър забрули жълтеникави ливади, по които растяха черни цветя — вече вехнещи подобия на макове. Поривите тласкаха Радослав в гърба, но скоро пътят изви и Еоловият син предприе опити да избута пътника от друма.