Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Често, когато Райко идваше, Ванко го хващаше от прага за ръката и, без да обръща внимание на явно ужкимските — е, не винаги — протести на майка си, теглеше летеца да излизат на разходка. Когато се случваше топло, отиваха на поляните над селото. От високото се виждаше София, но момчето не я поглеждаше, а вперваше взор в небето и говореше, говореше, говореше на бате си Райко за Чипоноско, за неговата вълшебна калинка, която му дала шапчица от момина сълза и той станал мъничък, а пък с лупа можело да се видят мравките и тревичките така, както ги виждал Чипоноско; за това, че със същата лупа можеш да подпалиш вестник и от това излизало голяма пакост; а от вестника става хубава шапка, ама не е чудодейна; ето, шапката на бате Райко, да, казва се фуражка, като я обърнеш, прилича на кораб и навярно за кръгъл кораб трябва кръгло море, но това сигурно не е така, защото моретата не приличат на кораби; а пък на тавана има едни стаички и там в сандък се търкалят разни интересни неща, едното било атълас — виждат се всички морета; навярно отгоре, докато летиш, всичко е като на карта, но пък никъде по земята няма толкова големи табелки — разсъждаваше Иван и само от време на време стрелваше с очи, за да се убеди, че летецът го слуша и е съгласен с изводите му.

Продължаваше за това, че на картата е намерил къде живее дядо Мраз, обаче неговите колети задължително минават през кака Джери, понеже дядо Мраз е старичък и понякога забравя как се пише на български, а иначе подписвал картички за деца от цял свят; също някъде там стои леденият дворец на Снежната кралица, а мама показа онзи град, от който са тръгнали Кай и Герда, ама нали трябва да има и други приказки за тях… какво са правили, като са се върнали, знаеш ли, бате Райко? Чакай, чакай, после ще ми кажеш. Ама знаеш ли, че пък в атласа не са отбелязани подземните царства на джуджетата? Ванко беше убеден, че ги няма. А и после, дори лупата не помогна да открие пиратския остров, където разбойниците са затворили таткото на Пипи Дългото чорапче, а България кой знае защо е толкова мъничка, а оттук прекрасно се вижда колко всъщност е голяма, та даже продължава зад ей онези планини, значи България е голяма, пък на картата защо е мъничка… но това, че я пишат дребна, никак не е зле, защото така остава много място за пътешествия в различни страни: в Африка, където има нил и крокодил, хората са от шоколад, растат жирафи и банани; а може и по-близо, например при Синдбад, където догодина ще ходят кака Джери и чичо Стефан-с-хубавите-мустаци, при Малкия Мук и Аладин, които живеят в Багдад, само че сега онази вълшебна лампа с джина е станала на вълшебно електрическо фенерче, нали? А дали летящите килимчета ги пускат да кацат на самолетно летище? Не, сигурно за тях има нещо специално…

Бате Райко почти не успяваше да вметне и сричка в монолозите на Иван. А нощем шепнеше в ухото на Валентина:

— Синът ти е направо страхотия! Да де, при такава майка!

Ванко чуваше целувките им и заспиваше доволен. Мама бе почнала да изглежда все по- и по-млада.

Веднъж, по време на разходка из ливадите, момчето се възмути, че самолетите оставяли такива следи. С малко пръстче посочи небето:

— Виждаш ли колко са тъпи? Дирята трябва да е една! А такава и аз мога да направя с греблото в пясъка!

— Искаш да кажеш… единична?

— Ъхъм, да!

На това лейтенантът внимателно и простичко, като за почти шестгодишен, му обясни за инверсията, за реактивните и турбовитловите двигатели, които понякога се монтират по няколко на един самолет — според това колко е голям… Летецът бе учуден, когато Иван го прекъсна:

— Ами нали точно това ти казвам, че са тъпня, защото не са живи! Даже криле не махат и само моторите са им топли! Аз, бате Райко, като порасна, ще летя!

Лейтенантът поруменя и с блеснали очи дълго гледа момчето.

— Това е много хубаво, да искаш да станеш авиатор като…

— Не, не летец! Ще летя!

— Е, може и така. Докато пораснеш, учени и изобретатели ще намерят начин да хвърчим без самолети… — и бате Райко отпусна фантазията си, като искрено вярваше, че забавлява малчугана.

Ванко потайничко въздъхна.

Натъжи се, че бате Райко не го разбира, макар да бе толкова добър и готин. Но останаха приятели. Нямаше как да му се разсърди — такива бяха хората, такива бяха възрастните…

* * *

Един следобед, две седмици преди рождения си ден, докато играеше с други деца при водопада, на Иван изведнъж му стана студено. Хлад бликна от сърцето му посред лятната жега. Той се дръпна от водата, чиито струи навярно бяха причинили усещането, а после му се зави свят…

А на следващата сутрин, съвсем забравил за припадането си, той чу дългоочакваното ръмжене на мотоциклет и изскочи на двора, пълен с преживелици, които искаше да сподели с бате Райко…

Човекът, яхнал мотора, бе военен и също със сини ивици по пагоните, но с нищо друго не приличаше на неговия приятел, макар моторът да бе същият… ала машината, уж бездушно съчетание на железа, изглеждаше някак посърнала, не толкова весело лъскава както преди. Сякаш беше осиротяла.