Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Замисли се. Имаше много неща, които му се виждаха интригуващи и които бяха свързани с календара и по-специално с луните. Фаморите обръщаха голямо внимание на фазите им. Наричаха периода от едно пълнолуние на Ишчел до следващото с думичката „нзе“ или „четвърт луноврът“. Този свой „месец“ Нзе те разделяха на двайсет и три. Полученият отрязък време, кръстен доста директно „спя-неспя“, за изненада на Дичо или съвпадаше с „отвъдното“ земно денонощие, или бе много близко до него като продължителност. Във всеки случай не можеше да усети голяма разлика, а и биоритмите му не протестираха, че в рамките на три местни „сола“ той, заедно с племето, си ляга да спи и става четири пъти. Райковото денонощие, например, траеше повече от трийсет часа. Също толкова време траеше и цикълът на червения Янкул.

Това, което смущаваше Радослав, беше че логиката изисква животът тук да се подчинява на естествената смяна на деня и нощта, местните организми би трябвало да са приспособени към задавания от светилата ритъм. И някои наистина бяха — гигаглиганът, например. Това страшилище спеше в тъмните часове и сновеше из гората денем. И, любопитно, в племето битуваше твърдото убеждение, очевидно основаващо се на опит, а не на суеверие, че подобните на огромната свиня „янкулови“ животни изобщо не спят през светлия безнощен сезон…

Да, обаче фаморите, а според твърдението на Пава и всички останали „говорещи народи“, предпочитали „неестествен“ цикъл от осем-девет часа почивка и шестнайсет-петнайсет будуване… Какво ли значеше това? Близко до акъла бе само допускането, че фаморите може би произхождат от същинската Земя, светът, в който се бе родил Радослав. Преди време — ох, сякаш безкрайно отдавна! — Верена се опитваше да му обяснява, че и Земята, и Кашеп са нещо като едно цяло, което по различен начин присъства в реалностните слоеве на Всемира… Мило драконче…

Радослав унило разглеждаше цветчетата и изведнъж му хрумна да набере две букетчета за момичетата — да ги зарадва. Чак сам се поразведри от идеята.

Ала протегнатата му ръка спря насред движение.

В главата, сърцето, в цялото му същество внезапно и рязко зина някаква празнина. Не бе чул някакъв различен от околните природни шумове звук, не беше и усещане от вида на загадъчните интуитивни прозрения.

Сякаш току бе надникнал в прясно изкопан, още празен гроб.

Дишането му спря като от астматичен пристъп.

Той скочи на крака… и в следващия миг вече се търкаляше полувъзнак на земята. Изобщо не можеше да разбере кога е залитнал, кога паднал. Общо отмаляване, сякаш изведнъж рязко се бе понижило кръвното му налягане. Той се прекатури замаян по очи и се заизправя, като за малко остана на четири крака, дишайки мъчително.

Шаманът стоеше като пън и сякаш се прислушваше към нещо, обърнат в посока към…

… Селото!

Радослав му кресна почти грубо да зареже тъпите си занимания и да тръгва, а сам, борейки се припряно с презрамките на раницата, тромаво се затича по пътеката, водеща към гората.

Старецът запуфтя след него, Дичо го изчака, потропвайки с крак.

Сред дърветата навлязоха с бърза крачка, като Радослав често подтичваше, изпотен не толкова от умора, колкото от онзи злокобен повей, за който не искаше да мисли. Скоро магьосникът изостана.

► Земя, светът на хората, минало време:

На следващата година, около началото на юни, във вилата се появи едно невиждано дотогава чудо — западногермански цветен телевизор. Съседките започнаха да идват по-често, особено в петък, когато имаше съветската телевизия. Едва ли беше от любов към руски филми, но тогава отечествените цветни програми, според малцината зрители, радващи се на съответни приемници, не били толкова качествени. Дали се превземаха, или наистина имаха право, това наемателката-стопанка не можеше да прецени. Изображението я омайваше, изглеждаше невероятно — същинско кино у дома. А с голямата антена на покрива цветното чудо хващаше — да не повярваш! — румънски и сръбски предавания, често много по-интересни от родните. Именно с комшийските телевизионни програми Валентина един ден свърза едно от най-хубавите си преживявания относно Иван…

Ванко не обърна внимание на телевизора и мама Валентина се отчая.

Кухнята и холът представляваха едно Г-образно помещение с големи — панорамни — прозорци във всекидневната част, през които се виждаше като на длан цяла София. Телевизорът стоеше в ъгъла, така че хем слънчевата светлина да не се отразява в екрана, хем да се вижда и от кухнята, където беше шевната машина. Докато готвеше или работеше, Валентина обичаше да поглежда през прозорците, а освен това следеше малкия Иван, чието предпочитано място за игри се намираше в средата на хола.