Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Не я избегна. Въстанието на бившите византийски земи всъщност тъкмо гражданска война си беше. Бунтовниците също използваха слънчеви машини — без мълнии и топлинни лъчи, естествено, не разполагаха с квалифицирани хора за това. От своя страна, силите на законната власт също избягваха да отприщват мощта на машините. Вананд даже не го заповяда, а обясни на багатурите защо не бива да се воюва с ромеите сякаш са външен враг.

И смутът се проточи седем години — седем безценни лета, през които развитието замря, а в някои отношения дори се смъкна на вече преминат етап.

Само шарканите одобриха тази му тактика. И Елица — през първите пет години от размириците. Изправен пред сериозен срив в изпълнението на проекта си за справедлива и честита държава на свободни хора, Вананд с тежко сърце позволи на технитарите да извадят запечатаните чертежи и да построят бързоходните бронирани повозки, наречени според традицията с думи от езика на кан Аспарух. Чъваншегор. Железен бик. Плениха Българоубиеца — вече се беше закичил с тази титла. Смел мъж. Но зъл. Змейовете предложиха да го съдят те, но Вананд отказа — човешка разпра, човешко уреждане трябва. Цял месец продължи съдилището. Тарканите на саракта само за едно поискаха смърт — за очите на военнопленниците и за заповяданите от „императора“ безчинства към отроци. Вананд правилно си подбра обвинителите. Допусна оправдаване и минимални присъди по всички други точки. Обаче за ослепените войници остана непреклонен. Призова за свидетели майките, жените и децата на осакатените. И запуши устата на защитниците на Василий — цяла тълпа свещеници, някои довтасали чак от Рим. Накара ги да хленчат за изгнание. Българоубиецът се почувства унизен от това, но заради отмъщението искаше да остане жив… Обвинението изкара насилени по негова пряка заповед като свидетели. Те бяха предимно християни. И един епископ не издържа, плю и призова съдът да се произнесе както намери за добре.

Василий умря на площада пред мълчаливо многохилядно множество, уговорено преди това да не показва никакви чувства на одобрение — за гражданин на Слънцеград е срамно да се радва на нечия смърт, нека и заслужена.

Вананд до последно не беше убеден, че няма да има изблици, но поведението на народа го накара да се гордее с хората си и да се поздрави мислено, задето е посял семената на достойнството в народа си.

Осъденият пое меч от облечен в броня багатур — така поиска, да умре от собствената си ръка. Искаше да изкаже презрението си, но според наблюдаващите чужди посланици, май стана обратното — Слънцеград се оказа твърде високолетяща мишена за храчката на метежника. Вананд помоли змейовете за мъртва вода (нямаше точна представа какво е тя), в която да потопи острието предварително. Не че искаше да спестява на Василий мъките, а понеже не пожела зрелището да става по-грозно, отколкото е. Шарканите с готовност се съгласиха, даже дойдоха трима техни и кацнаха на перваза на канския аул дълго преди започването на процедурата — нарочно, за да не гледат само тях, а осъдения. И пак се наложи чужденците да ги подканват да не се въртят и да имат уважение към човека, който се сбогуваше със живота. Защото в саракта кой не е виждал змейове? Само слепите…

Василий заби меча в корема си, ръката му трепна в последния миг, но мъртвата вода си свърши работата. Не гъкна. Вананд прати писмо до княз Владимир с предупреждение, че ако още веднъж си позволи да се намесва във вътрешните работи на Слънцеград, може и да не свърши по същия начин, но държавата му без остатък ще стане бат-банава на саракта.

И за осем-девет месеца бунтът окончателно утихна, метежниците се прибраха по къщите си.

Оттогава мина година и четири месеца. В мир.

Докога?…

Вананд отвори капака на писалището. И се загледа в портрета на Елица, зографисан от един много добър майстор — като жива я бе нарисувал.

Милата му тя, за да не се чувства изоставена от мъжа си, беше предпочела да спи змейски каменен сън, докато Витан-Вананд се щура като изоглавен по скелето на гигантския си проект. От три години лежеше в криптата. А той от три месеца не се беше отбивал, за да поседи до нея за няколко минутки — през ден, два или три.

И седем дни не е съзерцавал портрета ѝ поне…

Вананд стисна с пръсти челото си.

Тангра всевиждащ, къде ми умът?…

— Крайно време е да си изберем канасубиги, любима — промълви той на портрета. — Крайно време е да поживея и за теб… за нас, а не за всички край Истър, Черното и южните гръцки морета.

Изправи се, без да откъсва навлажнени очи от лицето на Елица — самодивско чист лик с весели тъмни очи на човешко момиче. Момиче, което бе постигнало с обичта си онова, което той, боила колобър, даже нямаше идея как да направи.

— Скоро Слънцеград ще има кан — твърдо каза кавханът. — Обещавам ти, жими обич.

Елица се усмихваше от портрета.

Залязващото слънце окончателно нахлу през прозореца и изпълни килията със златно сияние.

Ние сме зората