Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Идиот такъв — почти ласкаво произнесе Контрольорът. — Такива като теб не ги проверяваме, направо ги бесим в нашите изолатори. Обаче сега не ми е до проверки на твоята лоялност, ти, квалифициран вършител такъв. Сервус мозъчен. Интелектрон амортизиран. Отвори си очите за собствените си опити с дракуса. На мен не вярваш — повярвай на записите на лайняните си експерименти. Това създание — комисарят посочи, но не към екраните, а към щитовете-капаци върху прозорците, — тази твар малка, преди седмица се е излюпила. С вродени задръжки, неестествени за животно. Подръж я само седмица, като ѝ пускаш записи на информационните бюлетини на Хегемониума, и ще ти проговори с човешки глас. Имаш ЛИЧИНКА. ЛАРВА. БЕЗРАНГОВ… как беше на архаика… ДЕТЕ. БЕБЕ. Което се изправя срещу смъртта като герой от драматизациите за Вечния. Млък. Слушай и не крякай. Слушай, докато можеш. Докато АЗ мога да говоря. Имаш новородено същество… чиито ТТ-данни знаеш по-добре от мен. Питаш ли се КАКВО ли могат ВЪЗРАСТНИТЕ? За съжаление, ако ти кажа какво АЗ знам, че могат, ще трябва да те вкарам при дракуса и да ви застрелям и двамата. Казвам „за съжаление“, защото още си нужен на Хегемониума, макар че незаменими хора, знаеш, няма. Затова… убий гадинката, моля те. Убий я, докато родителите ѝ не са подушили местоположението на рожбата си.

Завлабът гледаше встрани. Двоумеше се. Контрольорът изръжма:

— Не ми ли вярваш, гад? АЗ не си вярвах докрай, преди да дойда в това смрадливо местенце, тая планетна система, в тоя коптор, в тая зала. Мислех, че са слухове. Провокации. Проверки. Контрол. Не са, спец. Това е реалният свят. Не чакай дракусите да дойдат. Убий малкото. То ги вика. Убеден съм. Нашите уреди не хващат писъка му за помощ… но то пищи. Нищо, че се пъчи пред картечницата. Страх го е. Гладно е. Иска да живее. Иска да брани разни малки животинки, хищни като него. Затова пищи. Убий го, преди възрастните да нахлуят…

Втрещеният спец колебливо посегна към капака на бутона.

Комисарят въздъхна с облекчение и посегна да избърше чело.

И тогава угасна осветлението.

В непрогледния мрак екнаха изненадани, стреснати вопли, които бързо се задавиха — в тъмното става още по-страшно, когато викаш. Поне в първия момент.

Шум от слепи, припрени движения. Трясък на нещо съборено. Изохкване. Груба физиологична ругатня. Още една — крамолна. За такава понижават в ранг. При предишни, неизкупени провинения — пъхат в бокс за изпълнение. Или ти навличат оранжев комбинезон на Декласиран.

— Спец?

— Контрольор?

— Какво става?

— Не знам. Късо съединение…

— Аха, късо, как пък не.

— Но защо не се активира аварийно захранване?!

— Защото нещо пие енергията от реакторите на пирамидополиса, ето защо…

— Нещо?… — гласът на учения като че бе възмутен.

Мракът бе лепкав и ужасно пуст. Комисарят имаше нужда да го запълни с нещо. С думи, например.

— Разследвах доклад от смежна вселена… — каза, следейки гърлото си да не издава квичене, а спокойни и стегнати слова. — Доклад за колапс и разгром на пирамидополисите и целите хегемониумни сектори там… Ликвидирахме очевидеца. За измяна, всяване на паника, разпространяване на лъжливи зловредни слухове, вражеска пропаганда, реакционна агитация, за саботаж и оповестяване на секретна информация. Да знаеш — ако се отървеш, същото те чака.

— Майната ти, комисар!

— Аха, майната ми. Хубав архаичен израз… Не я познавам — майната си. Ти не я познаваш. Никой в Хегемониума не си познава майната. Дракусите си знаят своите. И майни, и копелета. И държат да си изчистват сметките. Пият енергията на машините ни. Захлопват защитните ни не-полета. ТЯХ, щитовете, дават на късо, не електрическите мрежи. Изтърбушват линкори и вселенолети. Ти, спец, видя как става: пляааас!… с опашката. И край.

— Комисар, стегнете се!

Вопълът помогна на контрольора да се вземе в ръце. Дори му стана скучно, не просто спокойно. Отвърна лениво:

— Не звучиш мобилизиращо и героично. Още малко, и ще ревнеш, женчо… Бъди доволен, че не си в общите яруси… Охо!

Нещо тежко раздруса помещението. Земетръс? Да-да, земетръс. Пирамидополисите не помръдват при земетръс.

— Камрад контрольор, какво стана?!

Контрольорът не отвърна. Струваше му се, че едва-едва, съвсем мъждиво различава помещението. Сякаш осветено с много тъмночервена лампа. Аварийното осветление, което е автономно, всеки плафон — сам за себе си. Само че енергията в тях стига само за мъждукане, едва покриващо границата между инфрачервеното и прага на видимия спектър.

— Камрад контрольор?!

Писъците вече се надигат, задръжките падат. Отвъд звукоизолираните стени на ареста и военната зона, в ярусите на сградата-град върлува „адът“, архаично казано…

Контрольорът се извъртя към закритите с бронирани капаци прозорци към бокса и зачака. Бъди доволен, спец, бъди доволен, че ще свърши бързо…