Смарагдово море

— Със сигурност бяха икори — каза капитан Милфорд. Съветът го бе призовал да застане до подиума и да изложи своята версия на станалото. — Отивахме към долината да проучим днешната задача и точно тогава ги видяхме. Всичките с диви погледи и злобни изражения, облечени в онези техни чудновати дрехи от кариран вълнен плат. Размахваха оръжията си и честно казано, не знам какво щяха да правят онези бедни деца, ако не се бяхме втурнали да ги избавим.

Седнала с Гидиън на една от пейките за паството, се опитах да възпра гримасата си. Вярно беше, че пристигането на моряците беше ускорило потеглянето на икорите, и бях изключително благодарна за това бързо решение на проблема. Капитанът и екипажът му обаче не бяха направили кой знае какво, което би могло да мине за „втурване“ или „избавяне“, със сигурност не и до героичните крайности, които описваха, докато свидетелстваха.

Тази подробност обаче не беше важна. Истинският въпрос беше да се прецени дали Констанси е в опасност, или не.

— Може да са застрашени от истинско нападение — заяви един член на съвета. Направи знак на капитана да седне. — Всяко семейство трябва да се въоръжи и трябва да съобщим до форта да изпратят войници.

Друг член на съвета действаше по-предпазливо:

— Храня към тях не по-голямо доверие, отколкото вие, но една случайна шайка не означава, че се задава нападение. Звучат просто като крадци.

Опонентът му обаче настоя:

— Всички икори са крадци. Това може да е бил разузнавателен отряд, който е видял децата и е решил да се възползва от възможността за лесна плячка.

Размърдах се, опитвайки се да се наместя удобно, докато спореха. Стомахът ми стържеше от глад и ми се щеше скамейките да имаха облегалки. Постоянно пристигаха хора и всеки път, щом вратата се отвореше, ме връхлиташе порив на студен въздух. След като представих собствения си разказ за събитията, не ми беше останало нищо друго за правене, освен да чакам тихо и да слушам. Градската политика и отбрана бяха територии на мъжете и макар че тази вечер се бяха явили много жени, от тях не се очакваше да задават въпроси или да правят предложения.

Нямах кой знае какви предложения, но определено започвах да си съставям мислен списък от въпроси, докато времето минаваше. Нападението при езерцето още ми се струваше нереално. На моменти емоциите, които бях изпитвала по време на онзи ужасяващ епизод, връхлитаха върху мен с пълна сила и яснота. Започвах да се потя, а пулсът ми препускаше. Друг път си спомнях събитията толкова безстрастно, сякаш това се беше случило на някого другиго, а не на мен — все едно беше просто история, която чувах или четях. И в онези мигове на по-голямо хладнокръвие нещо в целия сблъсък ми се струваше… необичайно. Но не можех да схвана точно по какъв начин. В края на краищата всичко беше просто и ясно, нали? Бяхме ограбени от мъже, които изглеждаха точно така, както в нашите учебници се твърдеше, че изглеждат икорите. Именно това ме смущаваше обаче — защото те изобщо не бяха изглеждали като икорите, които в действителност бях срещала.

В далечния край на църквата децата, които бяха ходили да се пързалят с шейни, седяха на пода. Те не бяха свидетелствали, но съветът искаше да са на разположение, в случай че възникнат въпроси. Изглеждаха още по-уморени, отколкото се чувствах аз, докато седяха сгушени до стената, и лицата на повечето бяха изпълнени с безпокойство. Искаше ми се да можеха да им позволят да се приберат у дома и да бъдат утешени от родителите си.

— Добре е поне да вечерят — промърморих.

Гидиън наклони глава към мен:

— Хмм?

Кимнах към децата и прошепнах в отговор:

— Сигурна съм, че умират от глад.

Той се вгледа внимателно в тях за няколко секунди, а после, с промърморени извинения към онези, които седяха близо до нас, се измъкна от редицата скамейки. Приближи се до една жена с вид на матрона, която стоеше близо до децата, и прошепна нещо в ухото й. Тя кимна и излезе от църквата, като се върна десет минути по-късно с кошница с хляб, който раздаде на признателните малки получатели.

Когато Гидиън седна отново до мен, му хвърлих усмивка, на която той отговори подобаващо. С внезапния и драматичен развой на следобеда спомените за по-хубавите му мигове бяха изтикани настрана. Сега умът ми се насочи обратно към мисълта колко топло се беше държал Гидиън с децата. Беше толкова загрижен за нуждите им, докато играеха, колкото и сега за вечерята им.

Докато растях, винаги знаех, че съм извадила късмет да имам баща като моя. Много от мъжете, които живееха близо до нас, обичаха силно семействата си, но бяха оставили по-голямата част от оглеждането на децата — особено емоционалните страни — на съпругите си. Баща ми обаче, независимо какво друго ставаше в неговия свят, беше сериозно обвързан с живота и нуждите ни.