Смарагдово море

Осъзнах, че Гидиън щеше да бъде същият спрямо децата си. През последната година се бях съсредоточила върху намирането на съпруг, достатъчно заможен, за да даде на Мери живота, който тя заслужаваше. Стига това да беше сигурно, бях приела, че може да не се омъжа по любов. Нямах нужда от нея и можех да бъда доволна в едно домакинство, в което съпругът ми ме харесваше и уважаваше. Но какво за Мери? Дали за нея беше достатъчно да има доведен баща, който я харесваше и уважаваше? Дали допусках критична грешка, като не превръщах един любящ и привързан доведен баща в толкова голям приоритет, както медицината и образованието?

Въздъхнах и насочих вниманието си обратно към обсъжданията. Вратата се отвори отново, донасяйки селен полъх на мразовит въздух, и едно внезапно появило се червено петно неминуемо привлече погледа в тази стая, пълна с убити цветове. Яго Робинсън влезе вътре, като влачеше крака, и изтупа снега от ботушите си, преди да си намери ненабиващо се на очи място, където да застане до неколцина фермери. Имаше вид, сякаш не се беше бръснал от няколко дни, а шапката му беше по-измачкана от всякога. Кога се бе върнал? Беше заменил безгрижното си изражение с много по-мрачно и следеше обсъждането зорко като ястреб.

— Докато фортът успее да изпрати подкрепление, предлагам да поставим собствени постове из района. Едва ли може да се каже, че онези деца са си играели насред пустошта. Били са съвсем близо до покрайнините на града! Не можем да допуснем икорите отново да се промъкнат толкова близо.

Това изказване на главния член на съвета предизвика ръкопляскане и одобрителни викове, макар че един боязлив мъж предложи:

— Навярно е добре да изпратим делегация да говори с икорите.

Едип магистрат в публиката се изправи и отхвърли със сумтене тази идея:

— Най-вероятно ще изпратим тази делегация на самоубийствена мисия. И какви преговори могат да водят? Чухте доклада — онези зверове едва са можели да вържат две осфридиански думи. Те не подлежат на убеждаване.

Онова глождещо усещане, че нещо не е наред, отново се появи в дъното на ума ми. Осфридианският на нашите нападатели наистина беше ужасен. Никога обаче нямаше да се впечатля от това, ако не бях срещнала Орла. Тя беше говорила нашия език съвършено. Някои от спътниците й — не, но въпреки това бяха общували по-добре от мъжете, които бях срещнала днес.

Магистратът още говореше:

— Би трябвало да разпространим вестта за това до други градове и да забраним на всички икори да влизат в Грашонд. Повече никакво използване на нашите пътища, никаква търговия в градовете ни. Икорите, които използват пътищата ни или търгуват, да бъдат хвърляни в затвора или отстранявани. Трябва да сложим край на тези набези и ако за това са нужни по-сурови мерки, така да бъде. Икорите трябва да бъдат спрени!

Над откъслечните одобрителни възгласи внезапно се извиси един глас:

— О, я стига. Икорите никога не са започвали нищо. Всички се държите като глупаци.

Шумът утихна и се заобръщаха глави. Главният съветник присви неодобрително устни.

— Това са предизвикателни думи, Джейкъб Робинсън. Навярно би искал да ги промениш.

Мъжете, застанали близо до Яго, се разделиха, оставяйки около него пространство, което беше особено очебийно предвид факта колко претъпкана беше църквата.

— Само ако не сте ги разбрали — отвърна Яго. — Казвам ви, че икорите не са нападнали днес.

— Имаме две дузини свидетели, които твърдят друго.

— Но икорите нямат причина да предизвикват неприятности. Те са доволни от споразуменията и се съобразяват с тях.

Капитан Милфорд, одързостен от новия си статут на знаменитост, скочи на крака:

— Тогава кои видях целите в кариран вълнен плат и синя боя от сърпица да нападат онези деца там?

Яго се поколеба:

— Не съм сигурен.

Избухна какофония, състояща се поравно от подигравки и възмущение от твърденията на Яго. Главният съветник удари силно с чукче по катедрата:

— Ред, ред!

Когато отново се възцари тишина, той продължи:

— Господин Робинсън, макар да съм доволен да ви видя най-сетне да пристъпвате през вратата на тази църква, смятам за най-добре да се въздържате от участие във въпросите на града — особено предвид вашата пристрастност.

Краката ми сякаш се раздвижиха по своя собствена воля и внезапно установих, че се изправям.

— Господин съветник… с цялото дължимо уважение, мисля, че господин Робинсън може и да е прав.

Два реда пред мен Самюъл се надигна с мрачно лице:

— Седни, Тамзин. Господа, моля за извинение. Момичето е с размътен ум и лесно податливо на влияние. Като неин настойник поемам пълна отговорност…

— Не съм с размътен ум — прекъснах го. — Просто не мисля, че онези мъже, които видяхме, бяха икори.

Гидиън подръпна леко ръката ми.

— Тамзин — каза меко.

Друг член на съвета застана до главния.

— Госпожице… Райт, нали? Току-що свидетелствахте — заклевайки се в името на ангелите — за онова, което сте видели. Всички ви чуха да описвате карирания вълнен плат, боята от сърпица, грубото им държание…