Смарагдово море

Това ли щях да направя, когато ми дойдеше времето? Дали щях да застана там и да отправя към тях гневна тирада за лицемерните им, тесногръди порядки? Или аз също щях да се покоря, смирено правейки каквото ми се казва, за да се приближа с още един ден до Кейп Триумф? Да се приближа с още един ден до Мери? Един миг на унижение пред хора, които нямаше да видя никога повече, беше малка цена, за да се събера отново с дъщеря си. Дори отрязването на косата ми беше нищожна цена.

Само дето бях сигурна, че тази част беше добавена лично от Дайна. Постоянно чувах обвинения в суетност, откакто бях тук, но никой друг не се разхождаше наоколо с остригана глава.

Бавно и мъчително отмина още един дълъг ден. Дадох воля на гнева си още малко, сега вече изпаднала в летаргия заради липсата на храна и сън. Отново написах писмо на Мери, но не направих опит да съставя признание. Нямаше да имам нищо против да чета от книгите, за да минава времето, но устоях от чист инат.

Третият ден мина по-бързо най-вече защото постоянно се унасях. Лишенията и студът бяха изсмукали силите ми, превръщайки умората ми в изтощение. Мислите ми бяха притъпени, а понякога ми се завиваше свят, ако се изправех твърде бързо. Нямах нужната енергия, за да пиша на Мери, и знаех, че би трябвало да поработя върху признанието, докато още имах някакъв разум. Но така и не взех писалката.

Защо? Какво доказваш? — запитах се, когато падна здрач. Лежах на пода с ръце под главата и гледах как сенките играят из стаята. Преглътни гордостта си, изповядай се, отрежи косата си и продължавай нататък. Това е единственият път към Мери.

Не, не беше. Може би все още разполагах с Яго и икорите… но нямаше да знам със сигурност, докато не се измъкнех оттук. А за да направя това, щеше да ми се наложи да играя играта на Дайна. А дали щеше?

Бавно се надигнах до седнало положение и огледах прозореца. Беше прекалено висок, за да го стигна. Нямаше къде да се захвана с ръце за стената. Нямаше нищо, което можех да натрупам, за да се изкатеря по него. Но можех да се побера в онзи прозорец.

Мислих за това, докато здрачът отстъпи място на нощта. Лунната светлина хвърляше в прозореца съвсем слабо сияние, което не се беше случило предишните две нощи. Сигурно са били облачни. Все още беше трудно да се види останалата част от стаята и аз се движех бавно из нея, като опипвах и преценявах с какво разполагам. В ума ми се оформяха наченките на план — план, който щеше да влоши положението още повече, ако се провалеше.

— Но няма — промърморих, като си свалих наметката. Стиснах зъби срещу студа и хванах здраво плата, опитвайки се да го разкъсам. Той удържа, както бях очаквала, затова забих няколко пъти писалката в наметката, правейки дупки, които да ми дадат опора. Бавно, мъчително накъсах вълната на ивици, широки по около два инча. След това започнах да късам полата на роклята си. Накъсах две трети от нея на още ивици плат, преди да преценя, че имам достатъчно. Навързах всичките една за друга и се почувствах доста горда от „въжето“, което бях измайсторила.

Но физическото усилие си беше казало думата. Отдадох се на кратък отдих, за да си възвърна силите, и безсрамно изядох всичкия си останал хляб. После се залових отново за работа.

С извинения към ангелите, започнах да мятам свещени текстове към прозореца. Някои пропуснаха целта, два отскочиха от намаслената хартия, но един попадна точно където трябваше. Ъглите му разкъсаха хартията и направиха малка дупка. Оттам се оказа относително лесно да разширя дупката и да изблъскам повечето хартия. Когато останах удовлетворена от отвора, метнах всички останали книги навън.

Това изискваше нова почивка. Когато успях да се измъкна от нея, отпих последна дълбока глътка вода, а после излях кацата навън. Водата се разля по сеното и глината и аз трепнах при това прахосничество. После завързах единия край на платненото въже за една от дръжките на кацата. Кацата беше тясна и овална. Ако дългата страна беше хоризонтално обърната към прозореца, кацата щеше да мине през отвора. Ако беше перпендикулярно обърната, нямаше.

Първите ми дванайсетина опита да метна кацата през прозореца, се провалиха. При повечето не тя не стигна достатъчно високо. Когато най-после успях да я хвърля на подходящата височина, кацата се беше завъртяла и не можеше да мине през прозореца. В този момент спрях, за да си почина, и се свих на изкаляния под. Стаята се люлееше, мускулите ми бяха изтощени. С огромно усилие се принудих да стана и се заех отново със задачата си. След още няколко несполучливи хвърляния най-сетне направих всичко както трябва, и кацата плавно излетя навън. Победата обаче не беше трайна, защото, когато започнах да навивам и прибирам въжето, кацата се върна право горе с него.