Смарагдово море

— Да. Не искам по тези места да избухне война. Лошо е за бизнеса. Лошо е за хората. — Той сплете пръсти и подпря брадичка на тях. — Нещо друго, което би искала да знаеш?

— Да. Защо искаш да ме заведеш?

— Защото ще е удобно да имам под ръка някого, който знае лорандийски. Моят не го бива особено.

— Не, защо се съгласяваш да ме отведеш на юг? — Ясно ми беше, че прекрасно знае какво бях имала предвид.

— А. Ами. Мястото ти не е тук. Искам да те отведа дотам, където е нужно да бъдеш. — Сериозното му изражение се поколеба, когато започна да се появява една от кривите му усмивки. — Това и те харесвам.

— Защо?

Той се засмя, забелязвайки скептицизма ми:

— Отговорът ми ще повлияе ли на решението ти дали да дойдеш с мен?

— Просто съм озадачена. Не съм истински сигурна какво съм направила, за да те накарам да ме харесваш.

Това го развесели още повече:

— Какво не направи, Тамзин? Спечели ме още в първия ден, когато каза, че очите ми са „изумителни“. Опълчваш се на градските съвети, бягаш от затворничество, като правиш въже от роклята си. О, и освен това си помислих, че ще ме удариш в онзи първи ден.

— И… това ти хареса?

— Хареса ми, че не го направи. Това е онзи тип самоконтрол, който би ми бил от полза в един спътник. Може и да не го повярваш, по понякога дразня хората. Докато не се появи ти, не мислех, че някой може да всее в този град повече смут от мен. После ти се забърка в повече неприятности за две седмици, отколкото аз за шест месеца.

Бях се усмихвала, докато говореше, но последните му думи рязко ме изтръгнаха от ведрото настроение. Той повдигна глава, долавяйки незабавно промяната.

— Какво не е наред? Встрани от очевидните неща, искам да кажа. Какво, казано от мен, предизвика този поглед?

Извърнах се от питащия му поглед.

— Нищо…

— Добре, не биваше да се шегувам за това, че си се спречкала с управата на града. Преди двайсет и четири часа явно не е било забавно.

— Не е нищо от това… просто…

Едва не зарязах темата, но сега всичко, за което можех да мисля, бяха многобройните пъти, когато се беше налагало да се моля и пазаря за лекарството на Мери в Осфро често докато тя беше насред пристъп на кашлица, който я караше да се бори за всеки дъх. Изпълнена с решимост, вдигнах отново поглед и погледнах Яго право в очите.

— Трябва да разбера нещо. Защо измами Констанси и продаде техния горчив корен заради по-добро предложение?

Изненада и любопитство се мярнаха по лицето му и накрая се превърнаха в объркване.

— Това ли те измъчва? При всичко друго случило се? Защо?

— Защото има значение! — Седнах по-изправена. — Искам помощта ти, Яго. Имам нужда от помощта ти. Но ако се стигне до това, бих предпочела да рискувам сама, вместо да свържа съдбата си с някого, който излага на риск оцеляването на цял град само за да спечели още малко злато!

Погледите ни се сключиха с трупащо се напрежение и се запитах дали бях искрена в заплахата си. Докъде щях да стигна заради Мери? Ако съюзяването с човек, виновен в долни престъпления, беше единственият ми начин да стигна до нея, щях ли наистина да му откажа?

— Не съм го направил — каза Яго най-накрая. Тонът му беше спокоен, равен. Без никаква подигравка. Без възмущение. — Тоест продадох горчивия корен…

— Яго! Ти…

— … но не измамих Констанси. Не точно. Като повечето неща това е дълга история, а точно сега нямаме нужното време. На драго сърце ще ти разкажа цялата история по-късно, но дотогава трябва да решиш дали можеш да ми вярваш, когато казвам, че не бих пожертвал живота на жителите на цял град само за да изкарам малко допълнителна печалба.

Искаше ми се да можех да разчета мислите му. Изглеждаше искрен. Звучеше искрено. И ми беше помагал неведнъж. Но освен това си беше изкарвал хляба със сключване на сделки. Работата му беше да кара хората да купуват — или да се поддават — на онова, което настоятелно им предлагаше.

— Ти си добър търговец, Яго. Откъде да знам, че не ме разиграваш?

— Не знаеш. Но с теб никога не съм се преструвал на нещо, което не съм. А това е повече, отколкото може да се каже за повечето хора по тези места. — Той се наклони на една страна с присвити очи, докато се вглеждаше внимателно в мен. — Усмихваш се. Защо?

— Защото е вярно. Защото много хора, които се разхождат тук, парадирайки с праведния си характер, са същите онези, които ме оставиха да мръзна и гладувам. Докато ти най-вече просто се опитваш да ми пробуташ стоките си.

— Да ги „пробутам“, как не — изсумтя насмешливо той. — Продавам качествени стоки на добри цени.

— Нима? Тогава го докажи, защото трябва да тръгваме. — Забързано се изправих на крака, щастлива да открия, че отново мога да стоя стабилно на тях. — Не предполагам, че можеш да ми предложиш изгодно някакви нови дрехи?

Беше цяло чудо, че лицето на Яго не се пропука от огромната усмивка, която трябваше да крепи:

— О, Тамзин, мислех си, че никога няма да попиташ.

Глава 18

— Тъй, тъй, Джейкъб Робинсън. Накъде си се запътил днес?

— Добър ден, Чадуик. Тръгвам към Пайъти да видя дали мога да продам едно-друго. Трябва да понамаля товара си, преди да потегля на юг.