Смъртен страх

— Имаш ли представа колко струва да се поддържа живота на умиращите старци в болница, Джейсън? — попита Шърли, отново приела мълчанието му за съгласие. — При това за продължително време — понякога месеци наред? Имаш ли, а? Ако медицината не изразходва толкова много средства за умиращите, тя ще може много по-добре да помага на живите. Ако ГХП не е задръстена от пациенти на средна възраст, които са обречени да боледуват поради нездравословен начин на живот, представяш ли си какво бихме могли да направим за младите? Нима пациентите, които нехаят за здравето си — като заклетите пушачи и пиячи, или наркоманите, не ускоряват доброволно края си? Толкова ли е погрешно да ускорим смъртта им, за да не тежат на обществото?

Устата на Джейсън най-сетне се отвори да протестира, но думите му се губеха. Единственото, което успя да направи, беше да поклати глава.

— Не вярвам да не приемеш факта, че медицината не може да оцелее под бремето на хроничните здравни проблеми на физически негодните хора — онези същите пациенти, които в продължение на тридесет-четиридесет години са изтезавали телата, които Бог им е дал…

— Това не го решаваме ние с теб! — изкрещя най после Джейсън.

— Дори когато процесът на стареене се ускорява от една природна субстанция?

— Това е убийство! — извика Джейсън и мъчително се надигна.

Шърли също стана и бързо се насочи към двойния портал, който водеше към трапезарията.

— Влезте, господин Диас — подвикна тя и го отвори. — Аз направих каквото можах…

Устата на Джейсън изведнъж пресъхна, главата му бавно се завъртя към мъжа, когото за последен път беше видял в околностите на „Салмон Ин“. В ръката му имаше малък автоматичен пистолет немско производство, оборудван с подобен на пура заглушител.

Започна да отстъпва назад, докато гърбът му опря в далечната стена. Очите му се местеха от оръжието към красивото лице на убиеца, а оттам към Шърли, която го наблюдаваше спокойно, сякаш бяха на обикновено заседание на борда.

— Този път няма покривки — изръмжа Диас и усмивката му разкри два реда перфектни като на кинозвезда зъби. После пристъпи към него, вдигна пистолета на двайсетина сантиметра от главата-му и процеди с наслада:

— Сбогом, друже!…

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Господин Диас — обади се Шърли.

— Да?

Очите на Хуан не се отделяха от Джейсън.

— Не стреляйте преди да ви е принудил. По-добре да постъпим с него както постъпихме с господин Хейс. Утре ще ви донеса материалите от клиниката…

Джейсън изпусна въздуха от гърдите си. До този момент не беше усетил, че не диша.

Усмивката изчезна от лицето на Хуан. Ноздрите му потрепнаха, но лицето му се изписаха разочарование и гняв.

— Мисля, че ще е далеч по-сигурно, ако го гръмна веднага, госпожице Монтгомъри! — изръмжа той.

— Не ме интересува какво мислите! — сряза го Шърли. — Плащам ви, за да изпълнявате, не да разсъждавате! Сега го отведете в мазето, но без грубости! Знам какво правя…

Хуан протегна пистолета още малко напред, студеният метал докосна слепоочието на Джейсън. А той почувства, че мъжът срещу него търси повод да натисне спусъка, независимо какъв. Направи опит да остане напълно неподвижен и това не беше особено трудно, тъй като беше окаменял от ужас.

— Хайде! — извика Шърли от другата част на хола.

— Тръгвай! — изръмжа Хуан и свали пистолета.

Джейсън сковано се подчини, притиснал ръце към тялото си. Хуан го последва, като отвреме навреме го подпираше в гърба с дулото на пистолета.

Шърли отвори една тясна врата под стълбището, което се намираше точно срещу входа. Зад нея се виждаха стръмните стъпала към мазето.

Джейсън направи опит да срещне погледа и, но тя се извърна. После започна да слиза, а Хуан продължаваше да го следва на една крачка.

— Това докторите са странни птици! — промърмори Шърли, щракна електрическия ключ и затвори вратата след тях. — Те си мислят, че медицината е създадена за лекуване на болните. Но истината е друга: ако не се направи нещо за решаване на проблема с хронично болните, няма да има пари и квалифициран персонал за помощ на онези, които наистина могат да бъдат излекувани.

Джейсън смаяно гледаше спокойното и красиво лице, перфектното облекло. Не можеше да повярва, че това е жената, на която толкова дълго се беше възхищавал.

Тя прекъсна тирадата си, за да покаже пътя на Хуан по дългия коридор, завършващ с тежка дъбова врата. Промъкна се покрай двамата мъже, отключи вратата и се дръпна крачка назад. Стаята представляваше един голям квадрат. Вляво зееше отворена врата, в центъра имаше работен тезгях, а вдясно — още една масивна врата, която беше затворена. Блъснат в гърба от Хуан, Джейсън политна напред, вратата се затръшна зад гърба му, осветлението угасна.

Известно време остана неподвижен на мястото си, парализиран от тоталната липса на светлина. Ушите му обаче долавяха различни шумове: движението на вода в тръбите, тихото бучене на отоплението, стъпки над главата си. Мракът си остана непрогледен — не можеше дори да определи дали очите му са отворени или не.