Собствено правосъдие

— Дани. Дани Райкър. Сега доволен ли си? А ти как се казваш?

— Бен — отвърна без колебание Стоун, използвайки името на баща си. — А откъде си, Дани Райкър?

— От Дивайн, Вирджиния. Затънтено миньорско градче.

— Колко е далеч оттук?

— На три часа с кола.

— И майка ти е там, така ли?

— Да.

— А ти я остави сама в затънтеното градче?

— Бъди спокоен, не е сама.

— Имаш ли пари за обратния път?

— Може би.

— Сигурен ли си? Или изгуби всичко по време на покера? Тримата твърдят, че си измамник.

— Казват го, защото си нямат понятие от покер.

При тези думи хлапакът се извърна към онзи с шкембето и ехидно подхвърли:

— Нали така, дебелак?

— Накъде беше тръгнал с влака? — продължи разпита Стоун.

— Не знам. Някъде, където не копаят въглища.

— Работил ли си в мината?

Дани бавно поклати глава.

— Гладен съм — каза той и тръгна към неприветливата сграда на ъгъла, на чиято фасада мъждукаше неоново „Т“ — последната буква от табелата „Ресторант“.

Стоун се обърна към хлапаците, които продължаваха да висят на перона. В ръката на дебелия проблясваше нож. Вече беше убеден, че ако зареже Дани, тримата ще му видят сметката. През годините беше убивал много хора. Май дойде времето да спаси поне един, отклонявайки се от първоначалния план.

Хапнаха на бара. От време на време Стоун се обръщаше да хвърли поглед към компанията на дебелия, която се беше настанила в едно от сепаретата пред бургери с пържени картофи и ги гледаше лошо над халбите с бира.

Когато приключиха, Стоун се надигна да отиде на касата, но Дани остави някакви пари на масата и се изправи.

— Благодаря, че ми помогна във влака — промърмори някак безразлично той.

— Моля.

— За твоите години се биеш доста добре.

Каза го с особен тон, който изобщо не прозвуча обидно.

— Може би не съм толкова стар, колкото си мислиш. Просто ми е бил труден животът.

— Че на кого не е?

— А сега накъде?

— Някакъв умен тип беше казал, че ако човек престане да върви напред, умира.

Наистина е така, помисли си Стоун. В момента аз правя именно това.

Тръгнаха да излизат. Шкембето и двамата му спътници ги пресрещнаха на вратата.

— Къде, по дяволите, сте тръгнали?

— Нали знаеш, че мога да ти наместя носа по начина, по който го изкривих? — приятелски го попита Стоун.

— Само опитай, мръснико! — размаха ножа онзи. — Хубавичко ще те подредя!

Реално погледнато, предметът в ръката му трудно можеше да се нарече нож. Острието му беше твърде късо, а дебелият младеж го държеше прекалено непохватно, за да представлява опасност.

— Добре — кимна Стоун. — Всичко хубаво.

Двамата с Дани понечиха да заобиколят групичката, но дебелакът замахна с ножа.

Секунда по-късно беше на колене, притиснал шкембето си с две ръце. Дани разтърка кокалчетата си и го погледна злобно.

— Един на един не е чак такъв кеф, нали, свинчо?

Онзи замахна, но юмрукът му само се плъзна по коляното на Дани. Куотърбекът вдигна ръка за втори удар, но после само го блъсна на земята, обърна се към Стоун и с усмивка каза:

— Да биеш паднал човек не е спортсменско, нали?

Стоун стрелна с очи двамата приятели на дебелия, които очевидно се колебаеха дали да нападнат, или да се спасяват.

— С вас съм приключил, момчета — подхвърли спокойно, но същевременно заплашително той. — Ако след една секунда не вдигнете тая торба и не изчезнете, и двамата ще изпаднете в кома!

Наведе се, взе ножа и с ловко завъртане на китката го запрати към фасадата на ресторанта, отстояща на около три метра от тях. Острието се заби в дървото с глух тътен. В следващия миг двамата приятели на дебелия вече се препъваха по тъмната улица, придържайки го под мишниците.

Дани гледаше забития в стената нож с увиснало от изненада чене. После се опомни, измъкна го от дървото и го хвърли в близката кофа за боклук.

— Къде си се научил на това? — попита той.

— По летните лагери. Какво решаваш, Дани? Ще се върнеш ли у дома да си сложиш лепенки, или ще продължаваш да куцукаш напред, търсейки други задници като тези, от които току-що се отървахме?

— Ще се върна у дома. Но най-много за два дни.

— Това вече ми звучи като някакъв план.

— А ти?

— Ще остана тук за през нощта. После ще взема следващия влак на юг. Уморих се от студа.

Изобщо се уморих.

Бавно поеха по улицата.

— Не съм ги мамил на карти — внезапно се обади Дани.

— Вярвам ти.

— Откъде накъде?

— Не ми изглеждаш толкова тъп, че да правиш номера, когато си сам срещу трима. Как мислиш да стигнеш до Дивайн? Има ли влак дотам?

Мярна черен седан, който се движеше бавно. След секунди шофьорът спря до патрулната кола на ъгъла, свали стъклото и каза нещо на ченгетата. Номерът на задната броня беше служебен, в бял цвят.

ФБР? Тук? Дали онзи кондуктор не беше заподозрял нещо и не ги беше повикал?

— Дивайн е доста уединено място, нали? — обърна се към Дани той.

Очите на младежа се спряха на двете коли, после върху лицето на Стоун. Очевидно беше забелязал реакцията му.