Собствено правосъдие

— Тази история свързана ли е с обичайните заподозрени, които вече са извън играта? Принуден съм да призная, че чувам доста неща в тази посока.

— Не всички мислят така — отвърна младият мъж.

Нокс премести очи към по-възрастния.

— Какво по-точно означава това? — попита той. — Извън играта ли са, или не са?

Хейс се усмихна загадъчно. Този човек можеше да натрупа състояние на масите за покер във Вегас, помисли си Нокс.

— Трудно е да се каже. Както спомена колегата ми, по този въпрос съществуват различни мнения.

— Къде съм аз в тази ситуация?

— Ще пипаш внимателно, Нокс. Дяволски внимателно. — Пръстите му отново почукаха по капака на кутията. — Тук съм събрал някои неща, включително неофициални материали.

— В смисъл, че аз не би трябвало да имам достъп до тях?

Вече решително му липсваха книгата и удобствата на извънградската къща.

— Нека приемем, че е така.

— Не ми се ще куршум в тила заради това разследване — отбеляза Нокс.

— На мен също.

— Това не ми звучи утешително, сър. След като вие си пазите гърба, аз най-вероятно вече съм пътник.

— Прочети тези материали, а после се прибери у дома и помисли. Ще ми се обадиш по-късно.

— С въпроси или с отговори?

— Надявам се и с двете.

— Убиецът вероятно отдавна го няма.

Истинските професионалисти изчезват веднага след удара.

Пръстите на Хейс, тънки и издължени, отново забарабаниха по кутията. На слабата светлина приличаха на медузи.

— Може би.

— Вижте, сър. Мога да завъртя машината, а след това да докладвам за нулев резултат. За да не стане така обаче, имам нужда от параметри. Твърде отдавна съм в играта, за да ме третират като новобранец.

Хейс се изправи, а след него и непознатият. Господарят и марионетката.

— Четеш и мислиш, а после се обаждаш. Лека нощ, Нокс. Желая ти късмет.

Нокс остана да гледа след тях, докато стъпките им заглъхваха в коридора. Самолетоносач и разрушител, храбро порещи бурните вълни на американското разузнаване. Той отмести капака на кутията, измъкна купчината документи и потъна в четене.

Късмет, рече кобрата, преди да нанесе мълниеносния си удар.

Това беше един от дните, в които Нокс искрено съжаляваше, че не е станал водопроводчик като баща си.

6

Едва задрямал, Стоун се събуди от шум, който най-вероятно се дължеше на побой. Отвори очи и се огледа. Жената до него подрусваше ревящото бебе, а тупаницата се оказа през няколко реда седалки.

Трима срещу един, всичките на около двайсет, когато тестостеронът лесно взема връх над разума. Двама държаха жертвата, а третият я налагаше. Пътниците им подвикваха да престанат, но никой не помръдваше от мястото си. Стоун се огледа за кондуктора, но не видя никаква униформа.

Биеха младежа, когото беше забелязал на съседната седалка. Същият недоволен гимназиален куотърбек, сърдит на целия свят. Върху красивото му лице се стовари кроше, което попадна върху вече отеклата лява буза. От носа му течеше кръв, а опитите му да се отскубне бяха безуспешни. Той риташе, плюеше и ругаеше, но нападателите го държаха здраво. Главният бияч се изсмя и заби тежък ритник в слабините му. Бившият куотърбек се преви на две.

Добре, стига толкова.

Стоун скочи и се спусна напред. Пръстите му склещиха китката на бияча, замахнал за поредния удар. Дръпна го рязко и едва не го събори на пода.

Младежът се извърна към него и гневът му бе заменен от насмешка.

Беше поне десет сантиметра по-нисък от Стоун, но четирийсет години по-млад и двайсетина килограма по-тежък.

— И ти ли си го просиш, старче? — изсумтя той, вдигна юмруци и затанцува около него. Шкембето му се разтресе, месестите му ръце се размятаха, а железата, с които бяха накичени, задрънкаха. Стоун с мъка сдържа усмивката си.

— Пуснете го и всичко ще бъде наред.

— Копелето лъже на карти! — извика един от останалите, хвана куотърбека за косата и рязко го дръпна. — Лъже на покер!

— Мисля, че му дадохте добър урок. А сега го пуснете.

— Кой си ти, че да раздаваш заповеди? — изръмжа дебелакът със стиснатите юмруци.

— Хайде да спрем дотук. Ступали сте го здравата.

— Ама теб не сме.

— Опитвам се да успокоя нещата, нищо повече — отвърна Стоун и очите му пробягаха по лицата на останалите пътници във вагона, предимно възрастни хора. — Стреснахте всички.

— Не ни пука за хората! — Дебелакът заби показалец в гърдите на Стоун. — А ти, старче, ще се извиниш за безпокойството и ще се върнеш на мястото си, ако искаш да не пострадаш. Иначе ще сритам и теб. А може би пак ще го направя, защото не ми харесваш. Кво ще кажеш?

Нервите на Стоун бяха доста опънати след тежкия ден, а фактът, че тези хлапаци не го оставиха да дремне, беше като капак на всичко.

— Сам ли или ще ти трябва помощ от тези приятелчета?

— О, сам, дядка — усмихна се онзи. — И за да отложа малко ритниците, мисля да използвам поне едната си ръка.

След тези думи замахна и Стоун бързо отмести глава.