Собствено правосъдие

Полицаят отвори вратата на автомобила с повишена проходимост. Куршумът беше попаднал в дясното слепоочие. Изходна рана нямаше. Оловото беше останало в мозъка на жертвата и щеше да бъде извадено по време на аутопсията. Разбира се, той не се нуждаеше от заключението на патоанатом, за да научи причината за смъртта. Вътрешността на колата беше опръскана с кръв, в тапицерията се бяха набили миниатюрни парченца кост и плът. Нокс се съмняваше, че правителството ще продължи да използва това превозно средство. Съдбата му най-вероятно щеше да последва съдбата на лимузината на Джон Кенеди. Лош късмет, черна карма, все едно как се наричаше това. Никоя ВИП персона нямаше да намести задник на седалката на убития, дори да бъдеше стерилизирана.

Грей не приличаше на заспал човек, а наистина на мъртвец. Никой не си беше направил труда да затвори очите му. Кинетичната енергия на куршума беше запратила очилата му далеч встрани. Без тях Грей гледаше втренчено всеки, който се надвесваше над него.

Нокс затвори клепачите му с длан, без да сваля ръкавицата си. Последна почит към един човек, когото беше познавал много добре. Невинаги беше приемал методите му, но изпитваше уважение към него. Беше убеден, че в обратната ситуация Грей би изразил същата почит.

От ЦРУ вече бяха прибрали докладите и останалите документи, които Грей беше чел в онзи момент. Националната сигурност имаше приоритет над убийството. Нокс силно се съмняваше, че тези документи имат нещо общо със смъртта на шефа на ЦРУ, но човек никога не знае.

Какво ли му е минало през ума в последните мигове от живота? Когато е зърнал надгробния камък и националния флаг?

Нокс имаше предчувствието, че Грей е разбрал кой е убиецът му. Вероятно и други хора в ЦРУ знаеха. Ако наистина бе така, значи бяха решили да го оставят сам да търси следата. За миг се запита защо, после пропъди въпроса от съзнанието си. Трудно беше да се разбере какво всъщност се случва зад заключените врати на Лангли. Можеше да бъде сигурен само в едно: истината бе завоалирана повече, отколкото в криминалните романи.

Отдалечи се от колата с трупа и отправи замислен поглед към водите на Атлантическия океан.

Преди шест месеца къщата на Грей беше взривена и той по чудо беше избягнал смъртта. На път за тук Нокс беше информиран за подробностите по специално защитен телефон. Според експертите заподозрените за онзи взрив нямали нищо общо с убийството на Грей. Това било мнение от най-високо място и Нокс нямаше друг избор, освен да се придържа към него. Но той несъзнателно го складира някъде дълбоко в съзнанието си. Смяташе, че истината не можеше да бъде ограничена от условия и квалификации, ако не за друго, то поне защото един ден щяха да му трябват амуниции, за да защити собствения си задник.

Качи се в колата си и подкара към дома на Грей. Краткият оглед не му предложи нищо интересно и той се насочи към скалите в задната част на имението. В продължение на минута-две гледа как вълните с грохот се разбиват в каменистия бряг, а след това бавно вдигна очи към хоризонта. Там набираше сили буря, която по никакъв начин нямаше да помогне на разследването. Премести поглед към горичката вдясно от къщата. Навлезе между дърветата и бързо установи, че ако някой реши да използва тази пътека, със сигурност ще се озове точно над завоя, където бе извършено покушението.

Отново се обърна към скалите.

Запита се дали това беше възможно.

Ако човекът притежаваше изключителни дарби, отговорът беше ясен.

Да.

Пое към мястото на второто убийство.

На Роджър Симпсън.

Великият щат Алабама внезапно беше останал само с един сенатор.

Без дори да се е запознал с обстоятелствата около смъртта на Симпсън, Нокс знаеше, че става въпрос за един и същ убиец.

Един-единствен.

4

Анабел го видя в мига, в който стъпи на верандата. Алекс Форд също. Бяха вечеряли в Джорджтаун. „Нейтънс“ беше станал любимият им ресторант.

Анабел издърпа ножа, разви писмото и се огледа. Сякаш очакваше да види човека, който го беше написал.

Прочете го пред угасналата камина, подаде го на Алекс и мълчаливо зачака.

— Той казва да си събереш багажа и да изчезваш — вдигна глава Форд. — Тук всеки момент ще се появят хора, които ще задават въпроси. Можеш да дойдеш у дома.

— Сигурни сме за кого говорим, нали? — попита Анабел.

Очите му се сведоха към писмото.

— „Съжалявал съм за много неща в живота си, но не мога да си простя смъртта на Милтън. Тя беше изцяло моя грешка, все едно, че сам натиснах спусъка. Направих каквото трябва и наказах виновните. Но никога няма да мога да накажа себе си достатъчно. Радвам се, че Джон Кар най-после умря. Съвсем заслужено.“ — Форд вдигна глава от листа. — Звучи като човек, който е знаел какво прави.

— Иска да кажем на Рубън и Кейлъб — добави тя.

— Аз ще имам грижата.

— Така им се пада, да знаеш — рече Анабел. — Особено след като Хари Фин ни разказа какво се е случило през онази нощ.