Собствено правосъдие

Последният въпрос предизвикваше особено силно безпокойство. Не защото няколко листа хартия можеха да променят траекторията на куршума, а защото стрелецът малко или много е бил принуден да гадае къде точно ще попадне той. Какво би станало в случай, че Симпсън бе държал дебела книга пред гърдите си или пък бе пъхнал запалка в джобчето на ризата? Вещи, които биха останали скрити зад вестника. Те вече можеха да променят траекторията. Повечето снайперисти, които познаваше, не обичаха да гадаят за нищо друго, освен за това коя ще е следващата жертва.

Но след като огледа вестника, Нокс разбра защо този снайперист беше избрал изстрел в гърдите. На първата страница беше прикрепена снимка на жена, чиято глава беше отнесена от куршума. Без текст или някакви други индикации за нейната самоличност. Пощальонът не беше забелязал нищо подозрително, а в къщата на Симпсън нямаше портиер. Но въпреки това убиецът беше успял да сложи снимката във вестника. Нокс беше абсолютно сигурен, че той го е направил.

А това означаваше само едно — лично отношение. Убиецът е искал Симпсън да знае точно защо ще умре и кой ще отнеме живота му. Също като надгробния камък и националното знаме в случая с Грей. Макар и неволно, уважението му към убиеца нарастваше. Произвеждането на този забележителен изстрел, пронизал едновременно снимката и сърцето на жертвата, изискваше смайващо владеене на оръжието, внимателно планиране и изключително самообладание — качества, които дори и най-професионалните снайперисти не притежаваха.

Беше инструктирал патоанатома да го информира за всичко необикновено, свързано със смъртоносната рана. Не хранеше надежди дори за частично възстановяване на снимката, чиито обгорени парченца бяха потънали в гръдния кош на сенатора заедно с високоскоростния куршум. Но човек никога не знае. Личният му опит сочеше, че една незначителна на пръв поглед дреболия преобръща и най-категоричните заключения на криминалистите.

Стана и изхвърли от главата си всякакви мисли за мъртъвци и огнестрелни рани.

Откъм тесния коридор се чуха стъпки. Мъжете бяха двама, с еднакви костюми и намръщени лица. Единият носеше метална кутия, наподобяваща банкова касета. Шумно я тръсна на масата и отстъпи крачка назад. Тази касета усложнява ситуацията още повече, мрачно си помисли Нокс.

По-възрастният от двамата беше много висок широкоплещест мъж с гъста бяла коса и лице, прорязано от дълбоки бръчки, които се дължаха на десетилетия кризисни ситуации. Това лице не излъчваше надежда, също като приведените рамене и уморената походка. Казваше се Маклин Хейс, бивш генерал-лейтенант от сухопътните войски, който отдавна работеше за ЦРУ, но беше запазил добрите си връзки с военното разузнаване. Нокс не беше чувал някой да се обръща към него с приятелското Мак — със сигурност заради авторитета, който се излъчваше от цялата му фигура.

— Здрасти, Нокс — кимна му Хейс. — Благодаря ти, че дойде.

— Нима имах избор, сър?

— Никой от нас няма избор.

Нокс предпочете да замълчи.

— Схвана ли ситуацията? — попита Хейс.

— Да, доколкото ми позволи краткото време.

— Останалото е тук. — Хейс почука по капака на металната кутия. — Прочети го, вникни в него и го запомни наизуст. А когато нещата приключат, го забрави до последната буква. Ясно ли е?

Нокс бавно кимна. Тази част винаги ми е ясна.

— Някакви предварителни заключения? — попита по-младият мъж.

Нокс не го познаваше и вече се питаше защо изобщо е тук. Може би за да пренесе тежката кутия. Но той си беше позволил въпрос и очевидно очакваше отговор.

— Двете екзекуции са дело на един и същ снайперист, който си разбира от работата. Може би недоволен бивш военен, който си го е изкарал на Грей и Симпсън. За първия е оставил надгробен камък, декориран с националния флаг, а на втория е изпратил снимка на жена, залепена на вестника му. Първо е застрелял сенатора, а след това се е появил в Мериланд за втората екзекуция. Действал е светкавично, още преди Грей да научи за убийството на Симпсън и да вземе съответните мерки.

— Сигурен ли сте, че стрелците не са били двама? — попита непознатият. — И за последователността, която споменахте?

— На този етап не съм сигурен в нищо — поклати глава Нокс. — Вие попитахте за предварителни заключения и аз ви отговорих.

— Начин на бягство? Стрелецът не би могъл да се оттегли по суша, без да бъде засечен.

— Скочил е в морето — отвърна след кратко колебание Нокс.

— Не си единственият, който допуска това — каза Хейс.

— Кой друг?

— Прочети досието и ще разбереш.

Нокс усети, че му призлява, но успя да се въздържи.

— Грей да е казал нещо необичайно в дните преди смъртта си?

— Шест месеца по-рано е бил замесен в някаква история. Толкова секретна, че дори на мен ми беше отказан пълен достъп до нея. Вероятно знаеш, че той беше затворен човек и не обичаше да споделя с никого. По онова време работеше в частния сектор — факт, който още повече ни ограничава. В общи линии бих казал, че става въпрос за една доста мътна история.

Нокс кимна. Грей действително беше роб на секретността.