Собствено правосъдие

Усмивката на Дани се стопи в мига, в който майка му и Стоун изчезнаха по посока на кухнята. Очите му се плъзнаха по лицата на мръсните и уморени мъже, седящи на масите. Довърши закуската си, изгълта кафето и тръгна към изхода. Но пътят му беше препречен от висок и слаб мъж с мазна коса, тридневна брада и намръщено лице, покрито с въглищен прах.

— Здрасти, Лони — поздрави го младежът. — Както винаги изглеждаш отвратително.

— Що си се върнал? — изръмжа онзи. — Нали си беше купил билет за влака, че ти било писнало от Дивайн? И от всички нас.

— Още ли не си разбрал? Обрах шибания влак и ФБР е по петите ми. Нали няма да ме издадеш?

— Много смешно! — изръмжа Лони, измъкна парче дъвка и го пъхна в устата си. С два пръста, които потънаха дълбоко зад зъбите му.

Дани изчака резултата от операцията, но дългият като по чудо не се задави.

— Във всичко търся смешното, Лони — каза той. — Така животът става по-поносим.

— Ще останеш ли тоя път, или ще изчезваш?

— Защо, да не би да ти липсвам? Ако е така, внимавай хората да не си помислят, че си обратен.

Част от свидетелите на този диалог се разсмяха. Кокалестите пръсти на Лони се свиха в юмруци, но Дани сложи ръка на рамото му и меко добави:

— Шегувам се, човече. Още не знам дали ще замина. Обещавам, че ще си първият, на когото ще съобщя решението си. А сега трябва да вървя, защото, докато си бъбря с теб, губя милиони долари, които ме чакат навън, във великия град Дивайн.

Младежът заобиколи Лони, който изведнъж усети погледите на останалите клиенти върху себе си, намусено седна и изстреля дъвката си към старата кутия от кафе на пода до масата.

Докато подреждаше някакви каси и кашони зад бара, Стоун дочу по-голямата част от разговора. Този Дивайн май щеше да се окаже едно доста особено градче.

Вземаш парите и хващаш пътя още преди онзи Тайри с ръка на пищова да е разбрал, че именно ТИ си мръсникът с пешкир на главата.

16

Шест часа по-късно Стоун бе изпълнил поставените задачи и Аби обяви, че е доволна от работата му.

— Имаш енергия и не си губиш времето — рече тя. — Това са качества, които харесвам.

На лицето й за пръв път се появи усмивка, а Стоун внезапно си даде сметка, че насреща му стои една изключително привлекателна жена.

— Сега какво? — попита той.

— У дома също има доста работа, главно в градината. Проявяваш ли интерес? Предупреждавам те, че е много занемарена.

— Просто ми кажи как да стигна дотам и какво искаш да бъде свършено.

Няколко минути по-късно Стоун грабна сака си и напусна ресторанта. На дневна светлина Дивайн изглеждаше доста по-привлекателен.

Сякаш е декор от сериала „Мейбъри“ на Анди Грифит, но с някакво холивудско излъчване, помисли си той. Сценографите на Дисни със сигурност биха го използвали. Фасадите на магазините бяха прясно боядисани, с нова дограма и чисти витрини. Павираните с тухли тротоари бяха старателно пометени, а уличните платна блестяха, защото бяха с нов асфалт. Минувачите се поздравяваха с приятелско „здрасти“, което очевидно не се отнасяше до него — вероятно единствения чужд човек в градчето.

Мина покрай новата тухлена фасада на градската библиотека. През отворената врата се виждаха високи, отрупани с книги полици и дълги маси с подредени върху тях лъскави компютри. Мина му през ум, че дори читателска карта не може да си извади.

По улиците в центъра се разминаваха сравнително нови коли и пикапи. Вниманието му беше привлечено от двуетажната сграда на шерифската служба с тухлени стени и бели каменни колони на входа, край който бяха монтирани автомати за кока-кола и закуски. Имаше и стаи с решетки. Никога през живота си не беше виждал толкова приветливо заведение за задържане под стража. Залепената до него сграда също беше от червени тухли, но значително по-голяма, с часовникова кула. На табелата до вратата пишеше „Съд“.

Арест и съд в толкова малко градче? Въпреки че съвсем наблизо има голям щатски затвор? Разбира се, той е предназначен за закоравели престъпници, а не за дребните крадци на акумулатори и за пияниците, които се бият по кръчмите.

На входа на съда се появи дребен белокос мъж с мека филцова шапка, който се спусна по стълбите и започна да се отдалечава.

— Искаш ли да те представя на съдията?

Стоун се обърна. Тайри стоеше на крачка от него. Вероятно току-що беше излязъл от участъка. Явно въпреки огромния си ръст умееше да стъпва безшумно.

— Съдията?

Шериф и съдия. Добре се насадих.

Тайри кимна и подвикна:

— Дуайт, ела да те запозная с един човек.

Дребният мъж се обърна, усмихна се на Тайри и тръгна към тях.

— Това е Бен — рече шерифът. — Имаш ли си фамилно име, Бен?

— Томас — бързо отвърна Стоун.

— Добре. Запознай се с негова светлост Дуайт Мозли.