Собствено правосъдие

— Защото е получил доказателствата, за които му е споменал Оливър.

— В Центъра за посетители на Капитолия ли? — остро попита Нокс.

— Така мисля. Не съм била там, но Оливър спомена нещо малко преди да изчезне.

— Какво е то?

— Че би било най-добре никой никога да не стигне до истината. Не искал това да се случи, защото щяло да навреди на страната.

— От вас ще излезе отличен свидетел на защитата — усмихна се Нокс.

— Знаете ли за заслугите на Джон Кар към тази страна?

— Бил е страхотен боец, напълно достоен за Медала на честта. А какво ще кажете за сенатор Симпсън? Къде е връзката с него?

— Оливър спомена, че преди да се заеме с политика, Симпсън е работил в ЦРУ.

— Да. Значи Оливър го е познавал още оттогава?

— Предполагам. Ако и той е работил за ЦРУ. Но не разполагам с никакви доказателства.

— Оставете доказателствата на мен. Говори ли ви нещо името „Три шестици“?

— Веднъж го чух от устата на Оливър, но той така и не обясни какво означава.

— Вярвам ви.

— Той беше достоен човек. Помогна за разбиването на голяма шпионска мрежа, за което получи благодарствено писмо от директора на ФБР.

— Браво на него. А според вас защо е убил Симпсън и Грей?

— Нямам никакви причини да вярвам, че го е направил.

— Стига, Сюзан, или както там се наричате. Вие сте умна жена. Знаете, че Стоун и Кар са едно и също лице. Този човек се е укривал в продължение на трийсет години.

— А защо се е укривал, ако наистина е така?

— Вие ми кажете.

— Може би защото са го издирвали.

— Кой?

— Хора, които са искали смъртта му.

— Той ли ви го каза?

— Веднъж спомена, че има някои служби, които не можеш да напуснеш, дори и да го искаш. Или работиш за тях, или умираш.

Тези думи зашлевиха Нокс като силна плесница, но той успя да запази самообладание. Самата истина.

— Да допуснем, че е бил агент на „Трите шестици“, който е пожелал да напусне. Но те не са били съгласни, така ли?

— Знам, че е бил женен и е имал дъщеря, които отдавна са мъртви.

Нокс изправи гръб на седалката и вкопчи пръсти в кормилото.

— Намеквате, че са били убити от хората, които го преследват?

— Не знам. Може би.

Нокс поотпусна пръсти, извърна глава към шумния трафик по Пенсилвания Авеню и неволно си помисли за своите деца. Може би щеше да се окаже, че синът му е на по-сигурно място в Ирак, отколкото дъщеря му във Вашингтон. Беше жестоко и вцепеняващо хрумване.

— Вие имате ли семейство? — поинтересува се Анабел.

— Какво друго можете да ми кажете? — рязко попита той. — За последните ви дни заедно? Някаква идея накъде е тръгнал?

— Ако наистина е убил Грей и Симпсън, те положително са го заслужавали.

— Не ви питам за това! Между другото, подобни приказки могат да ви вкарат в затвора!

— Аз дължа живота си на Оливър.

— Но не и аз!

— Когато го откриете, ще го ликвидирате, нали?

— Аз съм служител на федералното правителство, не наемен убиец!

— Това означава ли, че ако го заловите, ще бъде изправен пред съда?

Нокс се поколеба.

— Не мога да кажа. Много зависи от него.

— Така и си помислих.

— Става въпрос за убиец, мис Хънтър.

— Не, става въпрос за мой приятел, когото са притискали нечовешки.

— Откъде сте сигурна?

— Познавам го. Той така е устроен. Бил ли е способен на насилие, на убийство? Да, със сигурност. Но дали е хладнокръвен убиец? Не!

— Моята информация сочи точно обратното.

— Значи информацията ви е погрешна.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Имам предчувствие.

— Аха, предчувствие. И това е всичко?

— Да. Същото предчувствие ми нашепва, че тази задача не ви е по сърце. Обзалагам се, че имате семейство и мечтаете за пенсия. Но някой насила ви е въвлякъл в тази гадост и в момента се питате коя от двете страни ви прави на глупак.

Истинско изпитание за железните нерви на Нокс, който обаче дори не мигна пред това смайващо точно наблюдение.

— Ако нямате какво друго да ми кажете, ще ви върна обратно.

— Заплашва ли ме нещо?

— Обещавам, че ще сте първата, която ще го разбере.

Върнаха се в Джорджтаун и Анабел слезе от роувъра. Преди да затвори вратата, го чу да казва:

— При такава ситуация всеки трябва да си пази гърба, мис Хънтър.

Колата му потегли.

Анабел се сгуши в палтото си и проследи с каменно лице пикала на Рубън, който пое след Джо Нокс.

Лисицата вече се беше превърнала в плячка.

Минута по-късно край тротоара спря раздрънкана „Нова“ с гърмящ ауспух. Зад кормилото седеше Кейлъб. Анабел се качи и колата потегли в обратна посока.

Погледите им се срещнаха.

— И нас ни следят, да знаеш — каза тя.

— Това е новината на живота ми — отвърна той, без да му трепне гласът.

28