Собствено правосъдие

Ръцете и краката на Уили отскочиха от земята и той засмука огромна глътка въздух. Надигна се, после се задави от кашлица и отново се просна по гръб.

— Загаси двигателя! — извика Стоун и Боб моментално се подчини. Единственият звук сега се дължеше на чудо: мъртвецът дишаше. Дишаше шумно.

Стоун свали кабелите и провери пулса му. Силен и равномерен.

Отново преместиха Уили в кабината, после Стоун махна пирона и завъртя свещта на мястото й. Хвърли кабелите в каросерията и стъпи на газта. Пет минути по-късно стигнаха до къщата на лекаря и внесоха момчето. Доктор Уорнър се зае с него веднага след като изслуша кратките обяснения на Стоун. Външният му вид се разминаваше с представите на Стоун за провинциален лекар: беше строен и стегнат четиридесетгодишен мъж с гладко избръснато лице и големи интелигентни очи зад очила с телени рамки. Без да губи присъствие на духа, Уорнър постави инжекция на младежа и набра един телефонен номер.

— Инжекцията временно ще го стабилизира, но трябва веднага да бъде закаран в болницата — спокойно обясни той. — Вече ги предупредих за случая и ще карам след вас.

— Ами ако по пътя получи втора криза? — попита Стоун. — Не бих искал да го подлагам още веднъж на „акумулаторната терапия“.

Уорнър отвори един шкаф и извади портативен дефибрилатор.

— Ако сърцето му отново спре, ще използваме това — вдигна го той.

Докато товареха Уили обратно в пикапа, докторът каза:

— Спасили сте го от сигурна смърт.

Боб сложи ръка на рамото на Стоун.

— Не зная как да ви благодаря, мистър…

— Просто Бен. Да вървим, защото момчето все още е в опасност.

Стигнаха до болницата след по-малко от час. Стоун влезе заедно с другите, но излезе отново навън веднага след като Уили беше поет от дежурния екип. Облегна се на пикапа и жадно пое глътка свеж планински въздух.

Болницата беше голяма. Такава и трябваше да бъде предвид факта, че беше единствената за район от неколкостотин квадратни километра.

Започна да се разхожда из паркинга, тъй като имаше нужда от понижение на адреналина. В един момент забеляза едноетажната бетонна постройка, залепена за главния корпус на болницата, и тръгна натам.

Виждайки табелата над вратата, разбра, че е клиниката за лечение с метадон, пред която всяка сутрин се нареждаше опашка от пикапи. Отпред се разхождаше въоръжен пазач. Помаха му и се усмихна. Пазачът нито отвърна на поздрава, нито се усмихна. Ръката му легна върху кобура и Стоун побърза да се отдалечи към входа на болницата. Присъствието на охрана означаваше, че клиниката най-вероятно е обект на интерес от страна на наркоманите или пласьорите на дрога. Той знаеше, че течният метадон има наркотично въздействие, въпреки че се използваше за лечение на пристрастените към дрогата. Когато се комбинираше с транквиланти, се получаваше смъртоносен коктейл.

Боб се появи около час по-късно и обясни, че Уили е стабилизиран и е оставен на лечение.

— Какво откриха? — попита Стоун.

— Взел е свръхдоза.

— Това и аз го разбрах. Но какво точно?

— И лекарят от спешното ми зададе същия въпрос. Когато влязох в караваната, Уили държеше лула за крек. Опита се да я скрие, но аз я видях.

— Крекът е стимулант. От него зениците му би трябвало да са разширени, а не като главички на топлийки. Това означава, че е прекалил не със стимулант, а с някакъв депресант.

— Може би бъркам — колебливо рече Боб.

Стоун му хвърли любопитен поглед, но възрастният мъж очевидно не желаеше да добави нищо повече. Закара Боб до караваната на Уили, където старецът си беше оставил пикапа. Човекът направи опит да му плати за помощта, но Стоун категорично отказа.

Боб го остави пред пансиона. Качвайки се по стълбите, Стоун си даде сметка, че ако иска да си почине, трябва част по-скоро да се махне от Дивайн, макар че бе обявен за общонационално издирване.

29

Новината за геройството на Стоун се разнесе бързо. Жителите на Дивайн я научиха още на следващата сутрин благодарение на дядото на Уили Кумс, който се бе погрижил да разкаже на всеки срещнат за чудотворното спасение.

— Никога не съм виждал по-хладнокръвен човек — повтаряше той, описвайки Стоун.

— Чух, че е бил във Виетнам — рече един от слушателите му. — Там се е научил на самообладание.

— Истински американски герой — обяви някаква жена, после се приведе към ухото на приятелката си и тихо добави: — Жалко, че е хабил усилия за Уили Кумс.

На сутринта шерифът Тайри се появи в стаята на Стоун, за да му благодари.

— Уили е добро момче, но прекалява с хапчетата — рече той.

— Работи в мината, нали? — попита Стоун.

— Как позна?

— По ожулените ръце и въглищния прах, набит в кожата му. Майка му знае ли?

— Шърли ли? Съмнявам се, че това я вълнува.

Стоун предпочете да не разпитва повече за нея.

— Боб Кумс спомена, че синът му, бащата на Уили, не е между живите.

— Да, инцидент по време на лов. Не облякъл оранжевата жилетка и един от ловците го взел за елен. Аби ме помоли да ти предам, че има още работа за теб. При същото заплащане.

— Веднага тръгвам.

След снощните новини по радиото Стоун се чувстваше още по-притеснен в компанията на шерифа.