Собствено правосъдие

— Отбих се да проверя дали всичко е наред — улови погледа му тя. — Някой от тая паплач наоколо може да се възползва от престоя му в болницата, за да претършува нещата му.

Най-вече мама, помисли си Стоун.

— Бяхте ли да го видите? — попита той.

— Още не, но ще ида в най-скоро време. За съжаление дотам е далеч, а колата ми хич я няма.

— Изглежда ми доста запазена — погледна червеното автомобилче Стоун.

— Да, но иначе е боклук. Постоянно гасне.

— Наред ли е всичко?

— Трудно е да се каже, защото Уили не е най-прибраното момче на света. Предполагам, че е наред.

— Нуждаете ли се от помощ?

— Не — отвърна бързо тя. Прекалено бързо. — Искам да кажа, че вече достатъчно ни помогнахте. Ако не бяхте вие, Уили щеше да е мъртъв. Много ви благодаря.

— Късмет, че бях наблизо. Но и Боб доста помогна.

Лицето й помръкна.

— Да, старият Боб обича да помага на хората. Поне на онези, които харесва.

— А вас изключва от тази група, така ли?

— Бих казала, че целият град ме изключва от тази група.

Ясно.

— Съжалявам за съпруга ви — рече Стоун.

Тя замръзна.

— Боб ли ви каза за него?

— Не, шерифът Тайри. Спомена за някакъв инцидент по време на лов. Голяма трагедия.

— Да, наистина.

— Надявам се, че Уили ще се оправи — рече след неловка пауза Стоун, заковал настойчив поглед в очите й.

— Как няма да се оправи! Притежава четири пушки, два ловни арбалета, пикап и каравана, кабелна телевизия и пропан за отопление. Освен това има печка, на която да си готви и доста спестени пари от мината. Няма как да не се върне при всичко това. Моят син все пак има цели в живота, нали? — усмихна се тя. — Е, време е да тръгвам. Още веднъж ви благодаря, че помогнахте на детето ми.

Затвори вратата зад гърба си и мина покрай Стоун.

Запали колата и потегли, а той остана да гледа след нея.

След известно време намести сака на гърба си и пое към шосето.

Пет минути по-късно за малко не беше отнесен от един пикап, който профуча на сантиметри от него. Спаси се със светкавичен плонж в канавката. Когато се изправи, видя, че пикапът намалява. Вратата се отвори и един човек се строполи на асфалта. Стоун хукна към него и го обърна по гръб.

Беше Дани. Жестоко пребит, но все още дишащ. Пикапът направи маневра, насочи се към тях и спря. От кабината слязоха трима мъже с бейзболни бухалки в ръце.

31

Джо Нокс седеше в дома си пред чаша кафе и обмисляше следващия си ход. Художникът, когото изпрати при Лерой, се беше изгубил по пътя. А когато най-сетне бе стигнал, Лерой бил излязъл в морето с проклетата си лодка. Разбира се, хора като него не използваха мобилни телефони и Нокс се принуди да изпрати специален човек, за да го доведе. Без неговите описания и съответния портрет издирването беше невъзможно. Но имаше и друга опасност: Лерой да е бил съучастник на Кар и вече да си е плюл на петите.

Няма как да обясня на Хейс подобна левашка грешка, мрачно си помисли Нокс.

В крайна сметка реши да прегледа още веднъж записките за данните, с които се беше сдобил във военния архив. Половин час по-късно не беше стигнал доникъде. Може би трябваше да се върне в архива и да потърси допълнителни сведения. Служителят там беше специалист и лесно щеше да му ги предостави. Това със сигурност няма да му отнеме…

Нокс изведнъж изправи гръб и бавно остави чашата на масичката. В следващия миг вече тичаше към телефона. Откри номера на военния архив в указателя и бързо го набра. Минута по-късно, след няколко прехвърляния из различните отдели, позна гласа на човека, който му беше помогнал предишния ден. Нокс му се представи и зададе въпроса си.

— Как така успяхте да откриете веднага това, което ми трябваше? Сякаш кашоните бяха готови и чакаха.

— Наистина чакаха — отвърна с равен глас човекът. — Поръчани са преди няколко месеца, ако не и преди половин година. Малко съм изненадан, че никой не дойде да ги прегледа. — Замълча за момент и побърза да добави: — Напоследък сме много натоварени, а и персоналът не достига.

Каза го така, сякаш Нокс е някакъв инспектор по военните архиви, който търси нередности.

— А можете ли да проверите кой се е интересувал от тези архиви? — попита той.

Човекът му каза да почака.

— Някой си Хари Фин — докладва след малко той. — Регистрирал се е като бивш тюлен от флота. Това върши ли ви работа?

— Да, и то голяма. Много ви благодаря.

Нокс изключи телефона и се зае с проверка на Хари Фин, бивш тюлен от специалния отряд към Флота.

Един час по-късно отби до тротоара, изкачи стълбите към входната врата и натисна звънеца. Отвори му висок млад мъж, чийто поглед го прониза.

— Хари Фин?

Младият мъж не отговори, но инстинктивно огледа улицата през рамото му.

— Сам съм — увери го Нокс. — Поне дотолкова, колкото е възможно в ситуация като тази.

— Каква по-точно?

— Може ли да вляза?

— Кой, по дяволите, сте вие?

Нокс му показа документите си.

— Искам да поговорим за Оливър Стоун. Или за Джон Кар, ако го познавате под това име.

— Нямам какво да ви кажа.