Собствено правосъдие

— Не съм сигурен защо сте изискали военното му досие, нито пък дали сте му приятел. Но в момента той се укрива и все някога ще бъде заловен. А когато това стане… — Нокс млъкна и сви рамене.

Фин понечи да каже нещо, но в същия момент иззвъня мобилният телефон на Нокс. Той едва ли не очакваше това и механично се озърна. Надолу по улицата беше спряла черна лимузина. Опитният му поглед обаче пропусна белия пикап, паркиран от другата страна. Обаждаше се Маклин Хейс, който както обикновено започна без прелюдии.

— Какво, по дяволите, търсиш там, Нокс?

— Къде?

— Хари Фин е извън сферата на разследването.

Нокс обърна гръб на Фин и заслиза по стълбите.

— Никой не ми го е казал.

— Сега ти го казвам. Как изобщо стигна до него? Може би това има нещо общо с визитата ти във военния архив?

— А вие защо решихте да ме следите, сър? — попита Нокс и махна на черната лимузина.

— Какво успя да откриеш?

— Не много. Сражавал се е във Виетнам. Бил е добър войник. След което просто е изчезнал, вероятно нает за една служба, която официално не съществува.

При тези думи се обърна към Фин и му се усмихна.

— Тръгвай си веднага оттам! И забрави за тази къща!

Телефонът онемя. Нокс го пусна в джоба си и се извърна към Фин.

— Може би ще ви е приятно да разберете, че сте недосегаем. Току-що го чух лично от устата на шефа си. Все пак не е зле да знаете, че над главата на Кар се трупат тъмни облаци. Вече се срещнах с приятелите му, включително с жената, която се представя като Сюзан Хънтър. От нея научих, че Кар е разполагал със „стоката“, интересуваща Картър Грей, но той е успял да си я вземе обратно, най-вероятно в Центъра за посетители на Капитолия. От безизразното ви изражение заключавам, че вече ви е известен този факт. Може би сте присъствали там лично. Единственото, което мога да ви кажа, е, че съм натоварен официално с издирването на Кар. А когато си свърша работата, трябва да се оттегля и да го предам в ръцете на други хора. Съмнявам се, че те ще вземат присърце интересите му. Не знам дали изобщо ви пука за това, пък и не искам да знам.

След тези думи протегна ръка за сбогом. Фин я пое и ловко прибра визитната картичка, сгушена в дланта му.

— Желая ви приятен ден, мистър Фин.

Обърна се и тръгна към джипа си, а младият мъж остана да гледа след него.

Всъщност Нокс нямаше никакво представа защо го направи. Или по-скоро имаше. Джон Кар беше рискувал живота си за родината, но тя го беше прецакала. А това не беше справедливо, независимо от всичко останало, което беше извършил този човек.

Седнала в белия пикап, Анабел набра номера. Хари Фин вдигна след броени секунди и й разказа накратко за срещата си с Нокс. Тя на свой ред го информира за развоя на събитията.

— Вярваме ли на този човек, Анабел? — попита Фин.

— Отначало не му вярвах, но сега не съм толкова сигурна. Изглежда, че с тази работа са го хванали натясно.

— Какво ще правим?

— Засега нищо. Стой си там и чакай. Може би ще имам нужда от помощта ти. Всъщност не аз, а Оливър.

— Дължа всичко на Оливър. Ще дойда където кажеш.

32

Стоун се надигна, измъкна колана на панталоните си и го хвана за катарамата. Другият му край увисна на няколко сантиметра от асфалта.

Непознатите го обкръжиха с вдигнати бухалки.

— Шансовете ти не изглеждат добри, татенце — викна единият от тях.

Миг по-късно той се озова на земята с окървавено лице. Заостреният край на колана го беше улучил в окото.

Докато раненият се мяташе и стенеше с ръце върху лицето си, единият от останалите направи крачка напред и замахна с всичка сила. Стоун светкавично отскочи встрани, а коланът му изплющя по бузата на нападателя и я разцепи. Онзи изрева от болка и отново му налетя, размахвайки бухалката като луд. Стоун успя да избегне безразборните удари, с изключение на един, който попадна върху ръката му. Коланът се изплъзна от пръстите му, но той се хвърли напред и светкавично замахна към крака на нападателя със здравата си ръка. Улучи го под коляното и го повали на земята, а вторият удар в основата на тила го остави неподвижен.

Третият нападател хвърли бухалката си и побягна. Стоун грабна тази в краката си и я запрати след него. Бухалката свирна във въздуха и се заби в гърба на беглеца. Той изкрещя от болка и се стовари на асфалта, но в следващия миг отново беше на крака и продължи да бяга. Стоун понечи да се втурне след него, но стоновете на Дани го спряха. Пикапът изрева и започна да се отдалечава.

— Дани, Дани! — наведе се над младежа той. — Чуваш ли ме?

Огледа се. Единият от нападателите беше в безсъзнание, а другият продължаваше да се гърчи на земята. Ръката адски го болеше, а третият най-вероятно щеше да потърси подкрепления.

— Можеш ли да ходиш, Дани?

Очите на младежа най-сетне се фокусираха върху лицето му и той кимна. Стоун му помогна да се изправи, въпреки изгарящата болка в ръката си. Прегърна го през кръста и го помъкна. Не след дълго стигнаха до караваната на Уили. Качи Дани в кабината на пикапа и хукна нагоре по стълбите. Бързо откри ключовете, скочи зад кормилото и рязко потегли.

В кабинета на доктор Уорнър нямаше никого и Стоун подкара към болницата.