Собствено правосъдие

— Бих добавил и още нещо: ако продължавате да издирвате Стоун, няма да ви пожелая късмет.

— Това мога да го разбера.

— И не само поради причината, за която си мислите.

— Моля?

— Вече споменах, че бях с него през онази вечер в Центъра за посетители. Той носеше една трийсетгодишна снайперска пушка с допотопна оптика. Насреща си имахме свръхмодерно въоръжен отряд за специални операции на ЦРУ, шест пъти по-многоброен от нас. Но все пак успяхме да се измъкнем, а те останаха там. Никога не бях виждал подобно нещо, Нокс, макар че съм бил тюлен и съм участвал в опасни операции по всички горещи точки на света. Няма друг човек като Оливър Стоун. Той държи на думата си и никога няма да те подведе или изостави. Готов е да пожертва живота си за приятел без нито секунда колебание. Но с нож и пушка в ръце престава да бъде човек. Владее начини за отнемане на живот, за които дори не бях чувал. Ако случайно стигнете до него, едва ли ще имате някакви шансове да се измъкнете жив. Исках просто да ви предупредя.

Фин прекъсна разговора, а Нокс остана да гледа през прозореца. Писалката му чертаеше неразбираеми фигурки върху хартията.

Макар че информацията на Фин беше убедителна и крайно интересна, тя не биваше да се отрази на текущото му разследване.

Но се беше отразила.

Не се изненада от факта, че службата му е замесена в нечисти истории. Това беше част от бизнеса. Но макар и ветеран в света на разузнаването, дълбоко в душата му се надигаше едно особено чувство. Разбира се, ако все още имаше душа. Чувство на изпепеляващ гняв, нарастващо с всяка дума на Фин, описваща живота на Джон Кар. Един достоен мъж, попаднал под ударите на собствената си държава въпреки безспорните си заслуги пред нея.

Доброто и злото винаги съществуваха едновременно и често се смесваха. Справедливостта отстъпваше на несправедливостта и обратно. Нямаше лесни отговори. По който и път да поемеш — труден, лесен или някъде по средата, винаги имаше хора, които да оплюят напредъка ти. Както и други, които да го аплодират. Най-гадното бе, че и двете групи щяха да имат своите основания.

Но колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че каквото и да бе извършил Джон Кар в онова сиво и дъждовно утро преди няколко дни, той заслужава да изживее живота си като свободен човек. За съжаление това не зависеше от Нокс. Инстинктът на следовател му нашепваше, че трябва да провери всяка дума, излязла от устата на Фин. А после щеше да решава.

34

Часовете за свиждане отдавна бяха минали, но Стоун намери една състрадателна медицинска сестра, която го пусна в отделението, след като й обясни откъде познава Уили.

— Да, доктор Уорнър спомена за вас — кимна тя. — На кого би му хрумнало да използва автомобилен мотор като сърдечен стимулатор?

На човек, който знае какво е война.

Уили лежеше на болничното легло, поставен на системи. Един кабел го свързваше с монитор, върху който пробягваха цифри и линии.

Младежът усети присъствието на Стоун и отвори очи.

— Кой си ти, по дяволите?

— Бен. Помогнах на дядо ти да те докара тук.

— О, той вече ми разказа — протегна ръка Уили. — Спасил си ми живота.

— По всичко личи, че се подобряваш.

— Аз поне не го чувствам.

— Казаха ли ти колко време ще останеш в болницата?

— Не. Все още не знам какво, по дяволите, се е случило.

— Приел си свръхдоза.

— Това го знам. Но не знам как точно е станало.

— Какво откриха в кръвта ти?

— Според докторите оксикодон плюс разни други бъркочи.

— Това обяснява нещата.

— Да, ама аз не съм имал от тая гадост. Тя струва скъпо, освен ако не е с рецепта. А на улицата ти искат двеста кинта за едно хапче.

Стоун придърпа един стол. Уили Кумс имаше дълга кестенява коса и симпатично лице въпреки леките бръчици около устните и очите. Приликата му с Дани Райкър беше видима, но изглеждаше някак състарен.

— Добре — въздъхна Стоун. — Какво имаше и какво взе?

— Хей, да не си ченге под прикритие?

— Ако бях, капанът вече щеше да е щракнал.

— Адски съм уморен, за да ми пука — въздъхна Уили. — Обикновено вземам фентанил. Разделям една доза на две, сготвям я и си я инжектирам в бедрото. Действа много ободряващо, почти като хероина.

— Фентанил? Имаш предвид белия кристален прах?

— Май разбираш от дрога.

— Каза, че обикновено вземаш фентанил.

— Рецептите в един момент свършват. В такива случаи си купувам крек на улицата. Намирането му не е проблем.

— Боб каза, че става въпрос именно за крек.

— Защо тогава ме разпитваш? — учудено го погледна Уили.

— Винаги е по-добре да получиш допълнително потвърждение.

— Наистина ли не си ченге?

— Много съм далеч от ченгетата. Но крекът е стимулант, от който зениците ти би трябвало да станат осем милиметра, а не да приличат на връхчета на топлийки.

— Не знам какво да ти кажа.

— Как е възможно да вземаш крек и да ходиш на работа в мината?

— Бях си взел два дни отпуска по болест — колебливо отвърна младежът.

— Сигурен ли си, че вечерта не си вземал и оксикодон?

— Не бих взел, дори да разполагах с него.

— Защо?