Спектакълът на злото

Той дръпна ръчките. Булдозерът се завъртя на място и избута поредната купчина боклук. Машината се разтресе, веригите се бореха с несигурната почва. Скрити зад запотените скиорски очила, очите на Суарино проследиха как булдозерът разстла боклука върху старите остатъци. Той даде на заден ход и пое поредната купчина. Докато я повдигаше, нещо привлече вниманието му.

Суарино отново върна машината назад. Ръмженето на двигателя се усили, булдозерът потрепери и клапанът шумно изпусна пара. Джизъс присви очи и изтри с ръкавицата си запотените стъкла на очилата.

И изведнъж се вледени. Булдозерът бе повдигнал от купчината боклук… труп. Череп с празни очни кухини, разядени, покрити с мръсотия остатъци от кожа и полюшвани от вятъра снопчета руса коса се люлееше точно пред очите на Суарино. Главата клюмна напред и челюстта опря в разкъсания гръден кош.

— Аааа! — изкрещя Джизъс ужасено зад маската.

Смъкна очилата и се наведе напред. Трупът се килна настрани, едната ръка се размърда и сякаш посочи с разядените си пръсти Суарино. Той изгаси двигателя, изскочи от кабината и потъна в боклука почти до колене. Закрещя, смъкна маската и хукна към сградата в края на бунището.

Мартин Вейл мразеше телефоните. Те създаваха проблеми. Нарушаваха спокойствието. Прекъсваха плановете му. Но дългът повеляваше главният прокурор на града (и първи заместник на окръжния) винаги да е на линия.

Те бяха навсякъде. Само в апартамента му имаше три отделни линии. Едната бе секретна, достъпна само за първия му помощник Абъл Стенър и личната му секретарка Наоми Чанс. Всички телефонни апарати бяха с преносими слушалки и автоматични секретари. В куфарчето си винаги носеше мобифон, а в колата — още два. Единственото убежище от звъна им беше под душа и банята. Особено мразеше нощните обаждания, защото макар да бе нагласил всеки от телефонните апарати да звъни колкото се може по-тихо, пиукащите сигнали го измъкваха и от най-дълбокия сън.

Зазвънеше ли секретният, новините винаги бяха лоши. Сега той бипкаше вече цяла минута. Вейл най-сетне се претърколи по гръб и напипа в тъмното слушалката върху шкафчето до главата си.

— Колко е часът? — сънено промърмори той.

— Почти пет — отвърна спокойният глас на Стенър.

— По-точно?

— Четири и двайсет.

— Ти си садист, Стенър. Обзалагам се, че набиваш клечки под ноктите на малки деца, палиш ги и се смееш, докато те крещят.

— По-добре си облечи някои по-стари дрехи.

— Къде отиваме?

— Двайсет минути ще ти стигнат ли?

— Какво се е случило, Абъл?

— Ще ти звънна от колата.

И затвори.

През следващата половин минута Вейл не престана да ругае. Светна нощната лампа, за да не заспи отново. Опъна се, изрита завивките и полежа с разперени ръце в студената стая, докато не се събуди съвсем.

Четири и двайсет сутринта. По дяволите! Той стана, нахлузи халата си и се отправи към кухнята. Сипа хладка вода в кафе машината и измъкна от шкафа кутията с кафето. После се насочи към банята.

След петнайсет минути вече беше нахлузил кадифени панталони, вълнен пуловер и здрави кожени ботуши. Напълни два термоса с кафе и взе от бюрото няколко документа, които натъпка в куфарчето си. Когато телефонът звънна, бе готов за тръгване.

Вдигна слушалката и каза:

— Моли се наистина да е нещо важно.

После затвори. Пъхна се в коженото си яке и пое към фоайето десет етажа надолу.

Майор Абъл Стенър вече го очакваше зад кормилото на колата си. Беше облечен в сив костюм на райета. Вейл го бе повишил в майор, когато го покани за главен следовател. Стенър използваше званието си рядко, освен пред щатската полиция. В градското управление единственият с по-висш чин беше самият шеф.

Вейл му подаде единия термос.

— Благодаря — каза Стенър.

— Стори ми се, че спомена нещо за стари дрехи. Облякъл си се като за официален прием.

— Нямах време — отвърна той, докато се отлепяха от тротоара.

Стенър, сериозен и спокоен мъж, чието каменно лице и стоманен поглед не допускаха никаква емоция, бе не само най-доброто ченге, което някога градът бе имал, но и човек, който пестеше думите си, рядко се усмихваше и използваше кратки, сбити изречения.

— Къде отиваме, по дяволите?

— Ще разбереш.

Вейл се отпусна назад и отпи от кафето си.

— Ти въобще ли не спиш, Абъл?

— Питаш ме всяка седмица.

— Но никога не ми отговаряш.

— И защо да го направя сега?

Отново мълчание. Фактът, че двамата бяха станали близки приятели, беше истинско чудо. Преди десет години, когато Вейл беше най-популярният адвокат в окръга и поемаше само дела срещу щата, те бяха смъртни врагове. Стенър беше единственото ченге, което винаги вършеше работата си както трябва, знаеше мястото си, никога не се хващаше на уловките на адвоката и успяваше да прозре всички намерения на противниковия лагер. Само веднъж се бе намерил някой, който да го пречупи на свидетелската скамейка — и това беше Вейл в процеса срещу Аарон Стемплър. Когато прие предложения му пост на главен прокурор, Вейл използва всичките си сили, за да измъкне Стенър от опеката на полицейския шеф Ерик Еклинг. Беше очаквал, че самият Стенър ще отклони поканата му, но се изненада като разбра, че тя е приета.