Спектакълът на злото

Шефът на полицията изкачи малкия хълм, следван от телевизионния екип. Обясняваше им нещо и размахваше ръце, от устата му изскачаха облачета пара.

— Виждам, че човекът от прокуратурата вече е тук — озъби се той. — Всички обичаме цирка.

Еклинг винаги наричаше Вейл „човека от прокуратурата“ и думите му звучаха едва ли не като обида. Тримата мъже от телевизионния екип, които вече бяха измъкнали цялата възможна информация от Еклинг, обърнаха камерата към Вейл.

— Някакъв коментар, мистър Вейл? — попита репортерът, дребен двайсетинагодишен хлапак с лице почти изцяло закрито от качулката на якето. Казваше се Били Пиърс.

— Аз съм просто любопитен зрител — отвърна Вейл.

— Можете ли да изкажете предположение за това, което се е случило тук?

— Не обичам да изказвам предположения, Били. Благодаря.

Той се обърна към Еклинг, а екипът, доволен от неговата лаконичност, се втурна към микробуса си, за да потърси защита от вятъра.

Еклинг беше висок мъж с очила и наченки на бирено коремче.

— Какво става, Мартин, нямаш ли търпение? — попита той.

— Знаеш защо съм тук, Ерик. Обсъждали сме това доста пъти.

— Не можеш дори да изчакаш труповете да изстинат — измърмори той.

— При тези температури няма да им е нужно много време.

— Просто искаш лицето ти да се появи в сутрешните новини — грубо отбеляза Еклинг.

— А не е ли това причината и ти да си тук? — ведро попита Вейл.

— Виж, приятелче, според закона имаш право да се намесиш чак след седмица. Какво ще кажеш да ни оставиш да си вършим работата?

— Това наистина би било напредък за теб, шефе — мило отвърна Вейл.

— Върви на майната си — каза Еклинг и се отдалечи.

Вейл се върна в колата и се отпусна на седалката. Топлината размекваше тялото му.

— По дяволите, навън наистина е голям студ.

— Успяхте ли да си поприказвате сърдечно с Еклинг?

— Да, има напредък. Дори не се ухапахме.

2.

Стенър изви колата и подкара обратно към града.

— Карай към Пеперудата — каза Вейл. — Умирам от глад.

— Още не е отворено.

— Нищо. Ще влезем през задния вход.

Вейл отпусна глава назад и затвори очи, замислен за Стенър и немногословността му. Скоро след като бяха станали екип, се наложи да отидат до някакво малко градче на юг, откъдето трябваше да вземат някаква гаранция. Час и половина натам, час и половина обратно.

Когато слезе от колата, Вейл се наведе към прозорчето и каза:

— Абъл, току-що изминахме тричасов път и ти употреби точно дванайсет думи, две от които бяха „здравей“ и „довиждане“.

Стенър отговори:

— Съжалявам. Следващия път ще бъда по-кратък.

Каза го без усмивка и без следа от хумор. По-късно Вейл разбра, че е бил съвсем сериозен.

Пътуваха петнайсетина минути в пълно мълчание, после, когато вече наближаваха града, Стенър каза:

— Трябва да се справим с това.

— Както винаги — отвърна Вейл, без да отваря очи.

— Голяма каша.

— Така е с повечето убийства.

Повече не промълвиха, докато Стенър не сви зад „При Пеперудата“ и не спря до табелката с надпис „Запазено място за колата на окръжния прокурор“. Вейл се пребори със силния вятър, доближи се до вратата и почука. Тя се открехна и в процепа изникна едър непознат здравеняк.

— Още не сме отворили.

— Казвам се Мартин Вейл. Ще изчакаме вътре.

— Вейл?

— Отскоро ли си в града? — попита Стенър.

— Да.

— Това е окръжният прокурор. Ще изчакаме вътре.

— О! Ясно. Давайте.

— Заместник на окръжния прокурор — отбеляза Вейл, докато преминаваха през опушената кухня.

— Аз съм новият барман — каза непознатият.

— Как се казваш?

— Луис. Но можете да ми викате Лу.

— Радвам се да се запознаем, Лу — каза Вейл и се здрависа с него.

Огромната кухня бе обзаведена с неръждаеми рафтове и поставки. В единия ъгъл имаше висок хладилник с прозрачна врата. Боби Уо, готвачът-китаец, режеше лук с такава бързина, че ръката му не се виждаше. Чок, чок, чок, чок. Вейл спря, за да прочете закачения на стената лист със „Специалитета на деня“.

— Лайна върху керемида — каза Уо, без дори да намали скоростта.

— Това го ядохме вече три пъти тази седмица — възпротиви се Вейл.

— Кажи го на шефката. — Чок, чок, чок, чок.

— Стига с тия глупости — дочу се ръмжащ глас от другия край на помещението. В кухнята влезе Пеперудата — под метър и шейсет, но над сто килограма. — Имаше и кълцан бифтек, нали?

— Знаеш ли за какво си мисля напоследък, Пеперудо? За палачинки.

— Палачинки?!

— Нали се сещаш — едни такива от тесто, с…

— Направи му палачинки! — извика тя към Боби. — А ти, генерале?

— Майор — каза Стенър. — Както винаги.

— Две рохки яйца, не повече от три минути и половина, сух хляб, препечен бекон — викна тя на Боби.

— Кафето готово ли е? — попита Вейл.

— Ако не беше, нямаше да съм толкова дяволски любезна — отвърна тя. После се затътри нанякъде. Беше обула стари, изпокъсани мъжки пантофи.

Вейл и Стенър си сипаха кафе и седнаха на обичайната си маса в дъното. В единия й край бяха хвърлени сутрешните вестници.

— Мисля си за онова — каза Стенър.

Вейл се усмихна. Разбира се. Стенър винаги мислеше.

— Чудиш се защо в бунището ли? — попита Вейл, без да вдига поглед от вестника.

— Не. Чудя се кои са тези хора. Колко са лежали там? Не липсват ли някому?