Спектакълът на злото

Другата му страст бяха облозите с Марти Вейл. Това не беше обикновено предизвикателство, а проверка на четиридесет и пет годишния му опит като адвокат и съдия. Споровете и сътрудничеството му с Вейл го възбуждаха дори повече от конните залагания. В зависимост от това кой бе победил, другият търкулваше към него сребърен долар. През близо петнайсетте години на тази практика Съдията беше с двайсет и две сребърни монети пред Вейл.

Хей, Хей Пинеро, един от клиентите на Вейл, веднъж беше нарекъл Съдията „перко“. „Голям перко е този“, бе казал Пинеро и определението му бе съвсем точно.

Един наистина голям перко.

А сетне възрастта и нелекото минало дадоха своето отражение върху стария правист. Осемдесет и една годишен, той успя да преживее три удара, но последният почти го парализира. Съдията седеше сам в своята къща, гледаше през прозореца, обсебен от спомени и мрачни мисли, докато не се появеше някое от момчетата на Уол Ай Макгинти, което му помагаше да се облече и внимателно го откарваше до салона, където го посрещаха с радостни възгласи. Макгинти винаги лично го връщаше вкъщи, щом затвореше вечер.

Всеки ден имаше задължителен посетител. Вейл, личната му секретарка — несравнимата Наоми, Стенър или някой от по-младите адвокати от офиса. Дори когато работата им пречеше лично да посетят Съдията, Вейл задължително пращаше някой полицай.

Шест дни в седмицата Съдията наблюдаваше конете и си записваше всичко в черния тефтер, който бе набъбнал до размерите на енциклопедия.

На седмия ден си почиваше. Свит в креслото, с покрити с дебело одеяло полупарализирани крака, изкривени ръце, тъмни очила и неизменните сиви фланели и костюм от туид, той седеше в градината с лице към слънцето.

Възрастта му бе отнела всичко освен гордостта.

И в една неделна юнска утрин преди две години, облечен в най-хубавите си дрехи, Съдията седна в градината, тихо заговори на отдавна отишлата си Джени за техния съвместен живот и за това колко му е мъчно, че я няма, и й каза, че не може да издържа повече. После лапна дулото на един „38 спешъл“ и натисна спусъка.

Беше оставил бележка за Вейл. Той я взе, докато наблюдаваше как полицаите оглеждат къщата, после се качи на линейката и пътува с нея до моргата, където изпрати човека, който бе за него нещо много повече от баща. Сетне седна на една пейка зад болницата и повече от час плака, без да може да спре. Стенър също беше там, на стотина метра от него, но не се доближи. Най-накрая Вейл отвори плика.

„Скъпи Мартин, Повече ми харесваше като адвокат, но си също така страхотен прокурор.

Обичам те като собствен син. Винаги съм се гордял, че те познавам.

Умът ми линее. Вече всички го разбраха, нали? Не съм познавал резултат от седмици.

Трябва ли да казвам още, мой скъпи и неповторими приятелю?

Няма да търся прошката ти. Няма за какво да ми прощаваш.

Заложи на Дисауей, трето бягане в Дел Мар утре. С печалбата почерпи цялата банда.

Сбогом, скъпи приятелю.

Съдията“

В плика имаше двайсет и два сребърни долара.

— Той няма да се появи, Мартин — каза Стенър, изваждайки го от спомена. Вейл го погледна и осъзна, че е прекарал доста време, втренчен във вратата на кафенето.

— Четеш мисли.

— Понякога ми се струва… — започна, но не довърши Стенър.

— На всеки се случва — каза Вейл и се върна към вестника си.

В тази студена утрин неприятното откритие в сметището разпали в него едновременно раздразнение и любопитство. От една страна, случилото се само щеше да допълни така или иначе препълнения със задачи план на канцеларията на окръжния прокурор. Но мистерията може би водеше до нещо доста по-голямо и значително. Нещо далеч по-ужасяващо от разчленените трупове в градското бунище. Нещо, което щеше да принуди Мартин Вейл да се върне към своето минало.

Едно име, което го бе преследвало цели десет години, скоро щеше отново да пропълзи в съзнанието му.

И това име беше Аарон Стемплър.

3.