Спектакълът на злото

— Да се отърват от тях точно в градското бунище е доста иронично, нали?

Стенър се втренчи в чашата си, после каза:

— Не мисля, че става въпрос за масово убийство. Нещо не пасва.

— Знаем ли нещо за тези хора?

— Имаме двама мъже и жена. Различни по възраст, размери и външен вид. Червенокос, блондинка и плешив мъж с изкуствено око.

— Може и да има връзка. Може би… може би са били от един и същи квартал, работили са в една и съща сграда, обядвали са в един и същи ресторант… — Вейл сви рамене и продължи да разгръща вестника.

— Интуицията ми подсказва, че не става дума за масово убийство.

— Шесто чувство, а?

— Не съвсем. Интуицията идва от опита.

— О, така ли?

Стенър за момент погледна Вейл, отпи от кафето си и продължи:

— В такива случаи телата обикновено не се крият. Оставят ги така, че да ги намерят веднага. Това е част от сценария.

Вейл не повдигна глава.

— И така, какви са вероятностите? — продължи Стенър. — Три трупа в бунището. Можем ли да предположим, че не са там случайно?

Вейл се съгласи, без да вдига поглед от вестника.

— Бъди сигурен.

— Погребение?

— Поръчано от кого?

— От хората, които са се отървали от тях.

— Платено убийство?

— През трийсетте мафията погребвала жертвите си в едно блато край Ню Джърси. Доста трупове имало.

Закуската се появи и разговорът прекъсна за петнайсет минути. Стенър внимателно наряза бекона си и го омеша с яйцата. После атакува сместа с вилицата и ножа си. Когато привърши, изтри устата си с една хартиена салфетка и допи кафето си.

— Както винаги, Еклинг ще оплеска нещата. Иска му се да приключи набързо.

Вейл се засмя.

— Разбира се. Сега е под пара. Телевизията ще разнесе новините из цялата страна.

Той също свърши и се отпусна в стола си.

— Може да е специална услуга. Нали разбираш — застрелваш мащехата си, обаждаш се на нужните хора, те идват, вдигат торбата и я изхвърлят вместо теб.

— Очевидно не осъзнаваш сериозността на случая — каза Стенър. — Възможно е жертвите да са били замесени в нещо като гангстерска война. Възможно е дори да са били баровци от мафията — тези, дето ходят на църква и носят вратовръзки. — Той спря за момент, после добави: — Знаеш, че подобни хора имат връзки дори с политиците.

— Е, това вече звучи доста потискащо.

— Това е положението.

— Абъл, имаме доста други грижи. Еклинг разполага с цяла седмица, преди да можем да се включим. Нека дотогава го оставим на спокойствие.

— Просто искам да съм готов.

— Сигурен съм, че ще бъдеш.

Стенър за момент се замисли, после каза:

— Чудя се какво ли би казал Съдията?

За миг Вейл сякаш се пренесе в друго време, очаквайки Съдията да отвори вратата, да влезе, облечен в костюм от туид, с неизменния „Ню Йорк Таймс“ под мишница, да поздрави и да се настани на обичайното си място, да закусва, четейки вестника и говорейки за право.

Съдията имаше четири любови: Джени, Мартин Вейл, правото и конните надбягвания. Но две трагедии почти го разбиха. Неговата обична Джени, истинска южнячка и дама, за която бе женен от тридесет и седем години, стана жертва на автомобилна катастрофа и без да излезе от кома, почина месец по-късно. В опит да потисне мъката той започна да залага и през следващия месец загуби на конни състезания над трийсет хиляди долара. Репутацията му беше буквално в ръцете на букмейкърите. Спаси го предаността на адвокатите, прокурорите, полицаите, журналистите и политиците, които уважаваха неговата справедливост и мъдрост. Те изплатиха дълговете му, като всеки, според възможностите си, участваше било с еднодоларова банкнота, било с четирицифрен чек.

След като се пенсионира, той прекарваше времето си или като консултант на Вейл в неговите дела, или в задната част на салона на Уол Ай Макгинти, където наблюдаваше електронното табло със залаганията и всички чертички, числа и други късчета информация, които биха изглеждали като извънземен език за обикновения човек. Винаги сядаше в люлеещия се стол в дъното, кръстосваше крака и внимателно проследяваше развитието на събитията. В скута му беше легендарният му черен тефтер, а в пръстите — неизменната писалка „Монблан“.

Черният тефтер! Съдията въображаемо залагаше всеки ден и си водеше бележки за всяко състезание, надпревара, жокей или кон. Логиката и опитът му позволяваха да прави важни изводи и през последните десет години да печели наужким почти всяко състезание. Букмейкърите дотолкова се плашеха от съдържанието на черния тефтер, че веднъж се бяха събрали и му бяха предложили шестцифрена сума, само и само да го изгори. Той отказа, но никога не заложи наистина и не сподели с друг информацията, която имаше. Досега бе спечелил невероятното богатство от два милиона долара, но, разбира се, само на хартия.

И така, той прекарваше сутрините си при Пеперудата и спореше с младите адвокати, а следобед отиваше при Уол Ай Макгинти.