Споделена любов

По дяволите, предпочитанията му в секса бяха перверзни и той добре го знаеше, но след като беше опитал много други неща, най-сетне бе открил единственото, което му действаше. За щастие, имаше достатъчно женски вампири, които харесваха онова, което той им причиняваше, нещо повече, нуждаеха се от него така, както и той се нуждаеше да ги подчинява, сами или по двойки.

Само че тази вечер видът на всички тези приспособления и мисълта за перверзните му го накараха да се почувства омърсен. Понеже идваше тук само когато беше в настроение да ги използва, никога досега не бе оглеждал мястото с трезв поглед.

Мобилният му телефон иззвъня и го извади от мислите му. Когато видя върху малкия екран да се изписва името на Хавърс, Ви усети, че се вцепенява.

-Мъртъв ли е?

Хавърс заговори с онзи тон, с който лекарите обикновено съобщаваха най-лошите новини. Недвусмислено доказателство, че животът на Бъч виси на косъм, нали така?

-Сърцето му спря, сър. Беше извадил иглата от ръката си и показателите му се сринаха. Успяхме да го реанимираме, но не знам колко дълго ще издържи.

-Не можеш ли да го вържеш?

-Направих го. Но искам да сте подготвен. Той е просто човек...

-Не, не е.

-Ъ-ъ-ъ... разбира се, сър. Не исках да кажа това...

-По дяволите! Ей сега идвам. Искам да бъда до него.

-Бих предпочел да не го правите. Той започва да се вълнува всеки път, когато някой влезе в стаята, и това никак не му се отразява добре. В момента състоянието му е толкова стабилно, колкото изобщо е възможно, а ние се грижим да му е максимално удобно.

-Не искам да умре сам. - Пауза.

-Сър, всички умираме сами. Дори ако сте в стаята с него, той пак ще премине в Небитието сам. Необходимо му е спокойствие, за да може тялото му да реши дали ще се възстанови или не. Правим всичко по силите си за него.

Ви прокара ръка пред очите си. Чу гласа си, изтънял така, че на самия него му беше трудно да го познае, да казва:

-Не искам... не искам да го изгубя. Аз... ъ-ъ-ъ... не знам какво бих правил, ако... - той се прокашля. - По дяволите!

-Ще се грижа за него като за брат. Дайте му един ден, за да се стабилизира.

-До утре вечер, тогава. И ми се обади, ако състоянието му се влоши.

Ви затвори и се загледа в една от запалените свещи. Оковано за черното си восъчно тяло, мъничкото пламъче потрепваше от течението в стаята.

Гледката го накара да се замисли. Яркожълтият пламък му напомняше... напомняше му за руси коси.

Той отново извади телефона си. Хавърс грешеше, като казваше, че Бъч не се нуждае от посетители. Просто зависеше от посетителя.

Набра номера с нежелание. Осъзнаваше, че постъпката му най-вероятно ще създаде сума неприятности, но нямаше друг избор. Когато най-добрият ти приятел е на крачка от смъртта, останалите неща престават да имат значение.

-Господарке?

Мариса вдигна глава от бюрото на брат си. Опитваше се да реши кой къде ще седи на вечерята, която брат й даваше за принцепсите, но й беше трудно да се съсредоточи. Беше претърсила и клиниката, и къщата, без да открие абсолютно нищо. Въпреки това всичките й инстинкти крещяха, че нещо не е наред.

Тя се насили да се усмихне на догена на прага.

-Да, Каролин?

Прислужницата се поклони.

-Търсят ви по телефона. На първа линия.

-Благодаря ти.

Прислужницата отново се поклони и си тръгна, а Мариса вдигна слушалката. -Ало?

-Той е в стаята до лабораторията на брат ти.

-Вишъс? - Мариса скочи на крака. - Какво...

-Мини през вратата с надпис „Обслужващ персонал“. Вляво има контролен панел, който трябва да натиснеш. Облечи си защитен костюм, преди да влезеш при него...

-Бъч... мили Боже, Бъч!-Какво...

-Чу ли ме? Облечи си защитен костюм и не го сваляй.

-Какво е ста...

-Автомобилна злополука. Върви. Още сега. Той умира.

Мариса изпусна слушалката и изхвърча от кабинета на Хавърс толкова бързо, че едва не събори Каролин, която още беше в коридора.

-Господарке! Какво има?

Мариса прекоси на бегом трапезарията, блъсна вратата за прислугата и влетя в кухнята. Едната й обувка се изхлузи, докато свиваше по коридора, отвеждащ до задното стълбище, но тя свали и другата и продължи да тича по чорапи. Въведе кода, отварящ задния вход на клиниката, и се втурна в чакалнята на спешното отделение.

Чу как медицинските сестри викат след нея, но не се обърна. Тичешком прекоси коридора, отвеждащ до лабораторията на Хавърс, мина покрай нея и блъсна вратата с надпис „Обслужващ персонал“.

Огледа се, едва поемайки си дъх... но не видя нищо. Само четки, празни кофи и работни дрехи. Но нали Вишъс каза...

„Почакай малко.

Подът беше издраскан на едно място - едва забележими следи, несъмнено оставени от отварянето и затварянето на тайна врата. Тя разбута работните дрехи и откри плосък панел. Задраска с нокти, докато не го отвори... и се намръщи. От другата страна имаше слабо осветена стая за наблюдение, оборудвана с компютри и монитори, показващи различни жизнени показатели. На синкавото сияние, хвърляно от един от мониторите, видя болнично легло, а върху него, завързан по гръб и с безброй тръбички и жици, излизащи от тялото му, лежеше... Бъч.