Споделена любов

После скочи на крака и рязко се обърна, представяйки си как убиецът рухва на колене, стиснал с две ръце зейналата в корема му дупка. Джон заби ножа в горната част на крушата - в мислите му оръжието потъна в тила на...

-Джон?

Той се обърна запъхтян.

Той потрепери... и то не само защото се беше стреснал. Към него се приближаваше Бет Рандал, кралицата, която беше негова сестра или поне така показваха кръвните изследвания. Странно, всеки път, когато тя беше наблизо, мозъкът му сякаш блокираше и преставаше да действа. Но поне вече не припадаше, както първия път, когато я видя.

Бет прекоси тренировъчната зала и дойде при него. Висока и стройна, тя беше облечена в дънки и бяло поло. Тъмната й коса имаше съвсем същия цвят като неговата. Когато тя се приближи, Джон усети, че от нея се излъчва тъмната миризма на Рот. Предполагаше, че маркирането става чрез секс, тъй като миризмата беше най-силна по време на Първото хранене, когато и двамата идваха от спалнята си.

-Джон, ще се присъединиш ли към нас за Последното хранене?

-Трябва да остана и да тренирам-отвърна той на езика на жестовете.

Всички в къщата бяха научили жестомимичния език и това негласно признаване на неговата слабост, на неспособността му да говори, го дразнеше. Не искаше тяхното снизхождение. Искаше да е нормален.

-Ще ни бъде приятно да те видим. А и ти прекарваш толкова много време в залата.

-Тренировките са важни.

Тя хвърли поглед към ножа в ръката му.

-Има и други важни неща.

Той видя как тъмносините й очи обходиха залата, сякаш в търсене на някой особено убедителен довод.

-Моля те, Джон, ние... тревожим се за теб.

Имаше време, преди около три месеца, когато нищо не би го зарадвало повече от това, да чуе подобни думи от устата й. Да ги чуе от устата на когото и да било. Но това време беше безвъзвратно отминало. Не му беше притрябвала нейната загриженост. Искаше единствено да го оставят на мира.

Когато го видя да поклаща отрицателно глава, Бет въздъхна дълбоко.

-Добре тогава. Ще ти оставя храна в кабинета, о'кей? Моля те... хапни нещо.

Джон кимна, но когато тя вдигна ръка, сякаш се канеше да го докосне, той се отдръпна. Без да каже нищо повече, Бет се обърна и се отдалечи.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Джон прекоси тренировъчната зала и приклекна. Вдигнал ножа във въздуха, той се хвърли напред, а омразата утрояваше силите му.

Господин X. се залови за работа по обяд. Влезе в гаража на къщата, за да презареди, и се качи в невзрачния миниван, с чиято помощ успешно се сливаше с човешкия поток в Колдуел.

Не изпитваше никакъв интерес към възложената задача, но когато си водач на лесърите и господарят ти нареди нещо, нямаш друг избор, освен да се подчиниш. Или да бъдеш уволнен, разбира се - нещо, което господин X. вече беше преживял и то никак не му бе харесало. Да бъдеш уволнен от Омега, беше също толкова приятно, колкото да обядваш салата от бодлива тел.

Това, че го бяха върнали на проклетата планета, и то в предишната му роля, все още му се струваше невероятно. Явно обаче на Омега му беше писнало водачите на лесърите да се сменят постоянно и искаше поне един да се задържи. И тъй като през последните петдесетина години не беше имало по-добър лесър от господин X., отново го бяха вкарали в играта.

Изписан от ада.

Така че днес отиваше на работа. Докато пъхаше ключа в стартера и слушаше как двигателят запалва с анемична кашлица, господин X. не изпитваше и капчица ентусиазъм. Вече не беше някогашният лидер. Но как би могъл да се чувства другояче, след като беше поставен в ситуация, в която можеше само да изгуби. Рано или късно Омега отново щеше да се вбеси за нещо и да си го изкара на своя главнокомандващ. Това беше неизбежно.

Огрян от ярките лъчи на обедното слънце, господин X. подкара колата из улиците на новия лъскав квартал. Построени в края на деветдесетте години, евтините къщи, издържани в един и същ сладникав стил, покрай които минаваше, бяха като извадени от комплект за „Монополи“. Редици от веранди със семпла резба. Прозорци с пластмасови капаци. И истинско изобилие от великденска украса.

За един лесър нямаше нищо по-лесно от това, да остане незабелязан в този мравуняк от изтощени домакини и изнервени регионални мениджъри.

Господин X. мина по „Лили Лейн“ и излезе на шосе 22, като не пропусна да спре на знака СТОП. С помощта на джипиес навигатора откри мястото, което Омега му беше наредил да посети. Щяха да му трябват дванайсет минути, за да стигне дотам, което беше добре, тъй като господарят му нямаше търпение да разбере дали планът му да използва човека като троянски кон беше успял и дали вампирите от Братството си бяха прибрали обратно приятелчето.

Господин X. се замисли за мъжа. Сигурен беше, че го е срещал и преди, само че не помнеше кога и къде. Не че това имаше значение, нито сега, нито докато го обработваше.

Беше дяволски кораво копеле. Не беше отронил нито дума за Братството, както и да го измъчваха. Господин X. беше останал много впечатлен. Един такъв тип би бил страхотна придобивка, стига да успееха да го привлекат на своя страна.