Споделена любов

Сестрата си тръгна и лешниковите очи на Бъч я измериха с пламнал поглед.

-Още колко трябва да останеш тук?

-Докато Хавърс не ми каже, че мога да си вървя.

-Болна ли си? Тя поклати глава.

-От какво ме лекуват?

-От нараняванията, които си получил при автомобилната злополука. Бяха много тежки.

-Автомобилна злополука? - объркано повтори той, после кимна към системата, сякаш искаше да смени темата. - Какво има вътре?

Мариса скръсти ръце пред гърдите си и изреди антибиотиците, хранителните вещества, болкоуспокояващите и антикоагулантите, които му вливаха.

-Вишъс също помага.

Мисълта й се насочи към война с обезоръжаващите диамантени очи, татуировките на слепоочието... и неприкритата му антипатия към нея. Той се отбиваше по два пъти на ден, сутрин и вечер, и беше единственият, който влизаше в стаята на Бъч без защитно облекло.

-Ви е идвал на свиждане?

-Всеки път поставя ръка над корема ти. От това винаги ти олеква.

Първия път, когато воинът беше отметнал чаршафите от тялото на Бъч и бе повдигнал нощницата му, Мариса беше останала без думи както от гледката на голото му тяло, така и от властното държание на Вишъс. Раната на Бъч беше чудовищна, а Ви беше свалил ръкавицата, която винаги носеше, разкривайки покрита с татуировки длан, от която се излъчваше ярка светлина.

Мариса с ужас беше гледала какво ще последва, но Вишъс просто бе поставил ръката си на няколко сантиметра над страховитата рана. И макар Бъч да бе в кома, от устните му почти незабавно се беше откъснала задавена въздишка на облекчение.

После Вишъс беше оправил нощницата и чаршафите му и се беше обърнал към Мариса. Беше й казал да затвори очи и въпреки че се боеше от него, тя се беше подчинила. Начаса беше усетила как я обзема невероятен покой, сякаш бе окъпана в бяла умиротворяваща светлина. Вишъс продължаваше да прави това всеки път, преди да си тръгне, и Мариса знаеше, че така я предпазва, макар да не бе сигурна защо си дава труда, при положение че очевидно я презираше.

Тя отново насочи вниманието си към Бъч и се замисли за раните му.

- Не е било автомобилна злополука, нали? - Той затвори очи. - Ужасно съм уморен.

Отблъсната по този начин, Мариса седна на голия под и обви ръце около коленете си. Хавърс искаше да й донесат някои неща - легло или поне удобен стол, - но тя се тревожеше, че ако сърцето на Бъч отново спре, медицинският персонал няма да успее да докара необходимите уреди до леглото му толкова бързо, колкото бе необходимо. Брат й не беше настоял.

След Бог знае колко дни, прекарани на пода, гърбът й се бе схванал, клепачите й дращеха като шкурка, но докато се бореше за живота на Бъч, нито веднъж не почувства умора. Не забелязваше как часовете отлитат и се учудваше всеки път, когато Хавърс наминеше или някоя от сестрите донесеше храна. Или пък, когато дойдеше Вишъс.

До този момент тя самата не се беше разболяла. Всъщност беше й станало лошо преди първото посещение на Вишъс, но откакто той беше започнал да прави онова, което всъщност правеше с ръката си, тя се чувстваше отлично.

Мариса хвърли поглед към леглото. Все още й се искаше да разбере защо Вишъс я беше повикал в стаята. Та нали неговите посещения помагаха на Бъч много повече от нейното присъствие.

Уредите жужаха успокояващо, вентилаторът на тавана се включи с тихо бръмчене. Мариса плъзна поглед по неподвижното тяло на Бъч и усети как се изчервява при мисълта за онова, което беше скрито под завивките.

Защото тя знаеше точно как изглежда всеки сантиметър от тялото му.

Гладка кожа покриваше яките му мускули, в основата на кръста му имаше татуировка, изрисувана с черно мастило - редица от черти, групирани по четири и пресечени от друга, наклонена черта. Общо двайсет и пет, ако беше пресметнала правилно. Някои бяха избелели, сякаш бяха направени много отдавна. Тя се зачуди какво ли символизираха.

Тъмното окосмяване по гърдите му я беше изненадало - не знаеше, че кожата на хората не е като тази на вампирите, по която нямаше нито едно косъмче. Не че той имаше много косми, а и те постепенно оредяваха, докато накрая се превръщаха в едва забележима тъмна ивица, която се спускаше към долната част на корема му.

А там... Колкото и да се срамуваше от себе си, Мариса бе разгледала мъжките му органи. Окосмяването там, където започваха краката му, беше тъмно и гъсто, и обгръщаше парче месо, дебело почти колкото китката й. Под него имаше голяма, тежка торбичка.

Бъч беше първият мъж, когото Мариса бе видяла гол, а актовите творби, които познаваше от часовете по история на изкуството, просто не бяха същото. Тялото му беше толкова красиво. Толкова вълнуващо.

Мариса облегна глава на стената и зарея поглед към тавана. Колко грозно бе постъпила, надзъртайки към най-интимните му части. И колко противно бе, че се разтреперваше само при спомена.

Господи, кога най-после щеше да може да си тръгне оттук?