Споделена любов

Мариса се изправи, ефирна като мъгла, стелеща се над земята, и Бъч усети как дъхът му секва, когато я видя да идва към него. Господи, светлосинята й рокля имаше същия цвят като очите й.

-Нека ти помогна.

-И сам ще се справя.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

-Ако се опиташ да стигнеш до банята сам, ще паднеш и ще се нараниш.

-Тогава повикай някоя сестра. Не искам да ме докосваш. Мариса се вгледа в него. После примигна веднъж. И още веднъж.

-Ще ме извиниш ли за момент? - каза тя с равен тон. - Трябва да използвам банята за малко. Сестрата ще дойде, ако натиснеш червения бутон на дистанционното ето там.

И тя влезе в банята, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно отвътре се разнесе шуртене на вода.

Бъч посегна към червения бутон, но спря с ръка във въздуха, тъй като иззад вратата продължаваше да долита шум на течаща вода. Монотонен, ненарушаван от нищо звук, който едва ли би звучал така, ако някой си миеше ръцете или си наливаше вода.

Звук, който не спираше.

От устните му се откъсна болезнена въздишка, но той се изправи и се облегна на стойката със системата, докато тя не се заклати под тежестта на тялото му. Бавно и мъчително, той се затътри през стаята. Когато най-сетне се добра до вратата на банята, долепи ухо до нея и се заслуша. Единственото, което чуваше, беше шуртенето на вода.

Без сам да знае защо, почука предпазливо. После пак. Направи един последен опит, след което завъртя дръжката, макар да знаеше, че и двамата може да изпаднат в ужасно неловко положение...

Завари я седнала върху тоалетната чиния, но капакът беше спуснат.

Тя плачеше. Ридаеше горчиво и раменете й се тресяха.

-Господи... Мариса!

Тя изписка стреснато, сякаш той беше последното нещо, което искаше да види в този момент.

-Махай се!

Той с усилие прекрачи прага и коленичи пред нея.

-Мариса...

Тя зарови лице в ръцете си, но гласът й прозвуча рязко:

-Бих искала да остана сама, ако не възразяваш.

Бъч се пресегна и спря чешмата. Умивалникът се изпразни с тихо бълбукане, което бързо отстъпи място на задавените хлипове на Мариса.

Всичко ще бъде наред - каза Бъч. - Скоро всичко ще свърши и ти ще си тръгнеш...

-Млъкни! - Мариса свали ръце от лицето си и го изгледа гневно. - Просто се върни в леглото и повикай сестрата, ако още не си го направил.

Бъч приседна на пети, замаян, ала изпълнен с решимост.

-Съжалявам, че си била принудена да стоиш при мен през цялото това време.

-Обзалагам се, че е така.

Той се намръщи.

-Мариса...

В този миг вратата на стаята се отвори със свистене и той не можа да довърши.

-Ченге? - разнесе се гласът на Ви, незаглушаван от защитно облекло.

-Ей сега идвам - отвърна Бъч. На Мариса не й трябваше още публика.

-Къде си, ченге? Нещо не е наред ли?

Бъч възнамеряваше да се изправи. Наистина. Но когато се улови за стойката и се опита да стане, тялото му поддаде, сякаш беше гумено. Мариса се опита да го задържи, но не можа и той се свлече върху плочките на пода, с буза, долепена до тоалетната чиния. Като в някаква мъгла, чу Мариса да говори бързо и разтревожено, после пред очите му се мярна козята брадичка на Ви.

Бъч спря поглед върху лицето на своя съквартирант и... по дяволите, толкова се радваше да го види, че очите му се замъглиха. Вишъс си беше все същият - тъмната му брада си беше на мястото, татуировките по слепоочието също, диамантените му очи искряха както винаги. Беше му така близък. Така скъп. Дом и семейство, събрани в един вампир.

Бъч не заплака. Бездруго вече беше изваден от строя - лежеше с глава до тоалетната чиния! Ако се разревеше като малко дете, щеше да забие последния пирон в ковчега нагордостта си.

Примигвайки яростно, той каза:

-Къде ти е защитното облекло? Нали се сещаш, жълтият костюм.

Ви се усмихна, в очите му проблясваше влага, сякаш и той се опитваше да сподави сълзите си.

-Не се тревожи, аз си имам защита. Е, виждам, че отново си на крака, така ли?

-На крака и готов за нови подвизи.

-Така значи?

-И още как. Обмислям дали да не навляза в строителния бизнес, та реших да поразгледам банята. Превъзходна работа са свършили с плочките. Трябва и ти да ги погледнеш.

-Какво ще кажеш да те заведа в леглото?

-Първо искам да хвърля едно око на тръбите.

Зад усмивката на Ви ясно се четяха респект и възхищение.

-Нека поне ти помогна да се изправиш.

-И сам мога.

Бъч отново безуспешно се опита да се изправи и се отпусна на пода със стон. Не можеше дори да повдигне глава, без да му се завие свят. Но ако му дадяха достатъчно време... седмица или десетина дни...

-Хайде, ченге. Предай се и ме остави да ти помогна.

Изведнъж Бъч почувства, че е прекалено уморен, за да спори. Докато и последната капчица сила се отцеждаше от тялото му, той усети, че Мариса го гледа. Дали изобщо беше възможно да изглежда по-немощен! По дяволите, пак добре, че задникът му не замръзваше.

Което означаваше, че нощницата му не се беше разтворила. Слава на Бога!