Споделена любов

В последвалата тишина мислите на Мариса се върнаха към отминалото лято. Тежкият възстановителен период, през който беше преминала, не беше само заради грипа. Беше дълбоко потресена от покушението над Рот, което Хавърс беше замислил, от факта, че брат й, уравновесеният, спокоен лечител, беше стигнал дотам, да издаде местонахождението на краля им на един лесър. Вярно, беше го направил, за да отмъсти за нея и за начина, по който Рот я беше захвърлил, за да я замени със своята кралица, но дори това не можеше да оправдае постъпката му.

О, Скрайб Върджин, защо никой не й беше казал, че Бъч е идвал да я види?

-Никога не разбрах, че си идвал - прошепна тя, приглаждайки косата му назад.

Вишъс най-сетне отмести ръката си и придърпа завивките нагоре.

-Затвори очи, Мариса. Твой ред е.

Тя го погледна.

-Наистина не знаех.

-Вярвам ти. А сега затвори очи.

След като се погрижи за нея, Ви се отправи към вратата, а масивните му рамене се поклащаха.

Преди да излезе, той й хвърли поглед през рамо.

-Не си мисли, че изцелението му се дължи единствено на мен. Ти си светлината на живота му, Мариса. Никога не го забравяй - каза Ви и като присви очи, добави: - Помни и още нещо - ако някога го нараниш умишлено, ще трябва да отговаряш пред мен.

Джон Матю се намираше в класна стая, която беше като извадена от Колдуелската гимназия. Имаше седем чина, обърнати към дъската, и на всички, с изключение на един, седяха по двама ученици.

Джон беше сам в дъното на стаята. Което също беше точно като в гимназията.

За разлика от часовете в училище обаче, сега Джон си водеше подробни записки и не сваляше поглед от черната дъска, сякаш някой прожектираше върху нея всички филми от поредицата „Умирай трудно“.

От друга страна, тук никога не преподаваха геометрия.

Този следобед часовете се водеха от Зейдист, който крачеше напред-назад и обясняваше химическия състав на пластичния експлозив С4. Както обикновено носеше черно поло и широк анцуг. Лицето му беше пресечено от белег. Външният му вид сякаш потвърждаваше онова, което се разказваше за него - че убива жени, че се гаври с телата на лесърите и че дори се нахвърля на останалите от Братството, без да е бил предизвикан.

Но колкото и да беше странно, той беше страхотен учител.

-Така стигаме до детонаторите - тъкмо казваше той. - Лично аз предпочитам дистанционните детонатори.

Джон отгърна нова страница в тетрадката си, а Зи се зае да чертае на дъската модел на някакъв механизъм с електрически вериги. Всеки път, когато Зейдист рисуваше нещо, то изглеждаше толкова реалистично, сякаш бе достатъчно да протегнеш ръка, за да го докоснеш.

Когато Зи замълча за миг, Джон си погледна часовника. Още петнайсет минути, след което щеше да хапне нещо леко и да отиде в тренировъчната зала. Нямаше търпение.

Когато за първи път започна да посещава школата, Джон мразеше бойните изкуства, които трябваше да изучава. Сега ги обожаваше. Все още беше последен в класа, когато ставаше дума за технически умения, но напоследък беше започнал да компенсира слабостта си с ярост и в резултат на агресията му социалната динамика в класа се беше променила.

В началото, преди три месеца, останалите му се надсмиваха. Обвиняваха го, че се подмазва на братята. Подиграваха му се заради родилното петно на гърдите му, защото приличаше на белезите с форма на звезда, които имаха воините от Братството. Сега много внимаваха как се държат с него. Всички, с изключение на Леш. Той все още се заяждаше с Джон, предизвикваше го и го оскърбяваше.

Не че на Джон му пукаше. Може и да беше част от класа, може и да живееше в имението заедно с братята, може би дори беше свързан с тях чрез кръвта на баща си, но откакто изгуби Тор и Уелси, в собствените си очи той беше свободен електрон. Необвързан с никого.

Така че останалите в стаята изобщо не го интересуваха.

Погледът му се спря върху тила на Леш. Вързана на опашка, дългата му руса коса падаше меко върху скъпото му дизайнерско яке. Откъде Джон знаеше, че якето му е дизайнерско? Знаеше, защото не минаваше нито ден, в който Леш да не обяви на всеослушание с какви дрехи е облечен.

Тази вечер например беше подхвърлил, че новият му часовник е дело на бижутера Джейкъб Арабо.

Джон присви очи. Настървяваше се само при мисълта за спаринга, който им предстоеше в тренировъчната зала. Сякаш усетил парещата му неприязън, Леш се обърна, при което диамантената му обица проблесна. Преди да изпрати въздушна целувка на Джон, по устните му пробяга неприятна усмивчица.

-Джон? - гласът на Зейдист изтрещя като удар с чук. - Не мислиш ли, че заслужавам малко повече уважение?

Джон почервеня и побърза да насочи вниманието си към дъската. Зейдист се върна към урока.

-Веднъж активиран, един такъв механизъм може да бъде задействан по различни начини, най-често от звукови вълни. Може да използвате мобилен телефон, компютър или радио-сигнал.

Зейдист отново се залови да чертае по дъската и в стаята се разнесе скърцане на тебешир.