Споделена любов

Ви подпъхна яките си ръце под тялото му и с лекота го вдигна. Докато прекосяваха стаята, Бъч упорито отказваше да облегне глава на рамото му, макар че от усилието да я държи изправена го обливаше пот. Когато най-сетне се озова в леглото си, целият трепереше, а стаята се въртеше пред очите му.

Преди Ви да успее да се изправи, Бъч го сграбчи за ръката и прошепна:

-Трябва да говоря с теб. Насаме.

-Какво има? - също толкова тихо попита Ви.

Бъч хвърли поглед към Мариса, която беше застанала наблизо.

Когато улови погледа му, тя се изчерви, очите й се стрелнаха към банята и като вдигна две големи хартиени торби от пода, заяви:

-Ще си взема душ, ако ме извините.

Без да дочака отговор, тя изчезна в банята. Когато вратата се затвори зад гърба й, Ви приседна на ръба на леглото.

-Казвай.

-Мариса в опасност ли е?

-Погрижих се за нея. Минали са три дни, а тя изглежда съвсем здрава. Най-вероятно скоро ще може да си тръгне оттук. Вече сме почти сигурни, че не се е заразила.

-На какво е била изложена? На какво бях изложен аз?

-Нали знаеш, че лесърите те отвлякоха?

Бъч повдигна изранената си ръка.

-А пък аз си мислех, че съм бил в някой спа център.

-Ха-ха, много смешно. Бил си в ръцете им около един ден.

Бъч рязко го сграбчи.

-Не можаха да ме пречупят. Каквото и да са ми причинили, не съм им казал нито думичка за Братството. Кълна се!

Ви сложи ръка върху неговата и я стисна.

-Знам, че не си, приятелю. Знам, че не би го сторил.

-Добре.

Ви свали ръката си, но погледът му се задържа върху пръстите на Бъч, сякаш си представяше какво са правили с тях лесърите.

-Какво си спомняш?

-Само какво изпитвах. Болка... и ужас. Страх. Гордост... именно заради нея знам, че не съм пропял, че не са успели да ме пречупят.

Ви кимна и извади от джоба си ръчно свита цигара. Тъкмо се канеше да я запали, когато погледът му попадна върху бутилката с кислород. Той изруга и прибра цигарата обратно в джоба си.

-Слушай, човече, трябва да те попитам... как ти е главата? Искам да кажа, да преживееш нещо такова...

-Добре съм. Винаги съм бил прекалено тъп, за да страдам от посттравматичен стрес или някоя подобна глупост, пък и бездруго не помня какво точно се е случило. Стига само Мариса да може да си тръгне, аз ще съм добре.

Той потърка лице, тъй като неколкодневната брада го сърбеше, и отпусна ръка върху корема си, при което изведнъж се сети за черната рана.

-Имаш ли някаква представа какво са ми сторили?

Ви поклати глава и Бъч изруга. Вишъс беше като подвижна връзка с интернет, така че щом дори той не знаеше, положението не беше добро.

Обаче работя по въпроса, ченге. Ще открия истината, обещавам ти - увери го той и кимна към корема му. - Е, как изглежда?

Не знам. Бях прекалено зает с това, да съм в кома, за да се тревожа за плочките на корема си.

-Ще ми позволиш ли?

Бъч сви рамене и отметна завивките. Ви повдигна нощницата и двамата погледнаха към раната. Кожата около нея не изглеждаше добре, беше сива и набръчкана.

-Боли ли те? - попита Ви.

-Ужасно. Освен това ми е... студено. Сякаш отдолу има сух лед.

-Ще ми разрешиш ли да направя нещо?

-Какво?

-Просто една доза от лечението, което ти прилагам през последните дни.

-О'кей - съгласи се Бъч, ала когато видя вампира да вдига ръката с ръкавицата, неволно се отдръпна. - Какво смяташ да правиш с това нещо?

-Нали ми имаш доверие? - Бъч се изсмя дрезгаво.

-Последния път, когато ме попита същото, се озовах с вампирски коктейл в ръка, забрави ли?

-И това ти спаси задника. Как мислиш, че те намерих? - Аха, ето защо го бе направил.

-Е, действай тогава.

Въпреки това, когато Ви свали ръкавицата си, Бъч потръпна.

-Отпусни се, ченге. Няма да боли.

-Виждал съм те да изпепеляваш цяла къща с това чудо.

-Не отричам. Но днес няма да минаваме на режим „подпалване“.

Ви постави татуираната си, обвита в светлина длан над раната и от устните на Бъч се отрони въздишка на облекчение. Имаше чувството, че някой обля раната му с бистра топла вода, която потече по цялото му тяло, отмивайки всички нечистотии в него.

-О, Господи... толкова е приятно...

Тялото му олекна, болката започна да отшумява и Бъч сякаш се понесе във въздуха, потъвайки в сънливо забвение. Той се отпусна и се остави на течението.

Буквално усещаше как оздравява, сякаш възстановителните му сили бяха минали на най-висока предавка. Докато секундите се превръщаха в минути, а времето сякаш преставаше да съществува, на Бъч му се струваше, че са минали дни, изпълнени с покой и питателна храна, дни, които с гигантски крачки го приближаваха към изцелението.

Застанала под душа, Мариса изви глава назад и остави водата да се стича по тялото й. Все още се чувстваше разтърсена и уязвима, особено след като бе видяла Вишъс да отнася Бъч в леглото. Двамата бяха толкова близки, връзката помежду им си личеше във всичко, четеше се в очите им, когато погледите им се срещнеха.