Споделена любов

Ван, който междувременно беше стигнал до колата си, хвърли поглед към отражението в прозореца откъм шофьорското място. Изобщо не остана изненадан, когато видя, че светлокосият мъж го бе последвал.

-Не дължа никакви обяснения на феновете, приятелю.

-Аз не съм ти фен.

Двамата продължиха да се взират един в друг в прозореца на колата.

-Защо тогава толкова често посещаваш двубоите ми?

-Защото искам да ти направя предложение.

-Нямам нужда от мениджър.

-И мениджър не съм.

Ван хвърли поглед през рамо. Типът зад него беше едър и имаше стойка на боец. Раменете му бяха изпънати, а ръцете, отпуснати покрай тялото, изглеждаха така, сякаш само за миг можеха да се свият в пестници с големината на топка за боулинг.

Значи такава била работата.

-Ако искаш да се биеш с мен, ще трябва да го уредиш с онзи там - каза Ван и посочи към човека с парите.

-Не е и това.

Ван се обърна към него. Беше му дошло до гуша от тази игра на въпроси и отговори.

-Е, какво искаш?

-Първо искам да знам защо спря.

-Той беше паднал.

По лицето на светлокосия пробяга раздразнение.

-Така значи.

-Знаеш ли какво? Започваш да ми лазиш по нервите.

-Добре. Търся човек, който отговаря на твоето описание.

Сякаш това означаваше нещо. Имаше най-обикновено лице с чупен нос и военна подстрижка. Пълна скука.

-Много хора изглеждат като мен.

Е, изключение правеше дясната му ръка, разбира се.

-Кажи ми нещо - попита непознатият. - Махали ли са ти апендикса?

Ван присви очи и прибра ключовете на пикапа в джоба си.

-Предлагам ти две възможности. Или се пръждосваш още сега и ме оставяш да се кача в колата си. Или продължаваш да дрънкаш и положението се сговнява.

Бледият мъж дойде още по-близо. Боже, ама че странна миризма. Като... бебешка пудра?

-Не ме заплашвай, момче.

Гласът му беше нисък, тялото - готово за нападение. Я виж ти! Направо да не повярваш! На това му се казваше достоен съперник.

В отговор Ван доближи лице до лицето на непознатия.

-Майната ти, давай по същество.

-Апендикс?

-Вече не.

Мъжът се усмихна. И отстъпи назад.

-Какво ще кажеш, ако ти предложа работа?

-Вече си имам работа. Както и това тук.

-Бъхтиш се по строежи. И се биеш за пари.

-И в двата случая си изкарвам честно парите. А ти откога си вреш носа в моите работи?

-Доста отдавна - отвърна непознатият и протегна ръка. -Джоузеф Хавиер.

Ван остави ръката му да увисне във въздуха.

-Не съм приритал да се запознавам с теб, Джо.

-За теб съм господин Хавиер, синко. И не виждам нищо лошо в това, да чуеш какво ти предлагам.

Ван наклони глава на една страна.

-Знаеш ли какво? Аз съм като курвите - харесва ми да ми плащат разни боклуци. Бръкни се с една стотачка, Джо, и тогава може и да чуя предложението ти.

Светлокосият го изгледа безмълвно и Ван усети, че го жегва страх. Нещо у този тип изобщо не бе наред.

Когато кучият син най-сетне проговори, гласът му бе станал още по-нисък:

-Първо ми кажи името както трябва, синко.

Все тая. За сто долара можеше да си позволи да любезничи дори с тип като този.

-Хавиер.

Устните на светлокосия се извиха в хищна усмивка, която показваше само зъби и нито помен от веселие.

-Господин Хавиер - поправи го той. - Хайде, синко, да те чуя.

Тласкан от някакъв необясним импулс, Ван отвори уста.

Миг преди да изрече думите, пред очите му изникна ярък спомен. Беше на шестнайсет години и тъкмо скачаше в река Хъдсън. Беше вече във въздуха, когато видя огромния подводен камък, в който щеше да се удари само след миг. Твърде късно, за да направи каквото и да било. Беше се хвърлил с главата напред, сякаш сблъсъкът бе предопределен открай време, сякаш около врата му имаше невидимо въже, с което камъкът го беше издърпал. Но усещането изобщо не се беше оказало страшно. Поне не в началото. В първите мигове след удара беше изпаднал в безтегловност и бе почувствал приятно, умиротворяващо задоволство, като че ли нещо отдавна предначертано най-сетне се беше сбъднало. Инстинктивно бе разбрал, че обзелото го чувство е предвестник на смъртта.

Странно, сега се чувстваше по същия начин - зашеметен и дезориентиран. И този мъж с тебеширенобялата кожа беше неизбежен като смъртта. И бе дошъл за него.

-Господин Хавиер - прошепна той.

Когато стотачката се появи пред него, той протегна четирипръстната си десница и я взе.

Но вече знаеше, че щеше да го изслуша и без нея.

Часове по-късно Бъч се обърна и първото, което стори, беше да потърси с поглед Мариса.

Откри я седнала в ъгъла. Пред нея имаше разтворена книга, но тя не четеше. Очите й бяха сведени надолу, дългият й, съвършен пръст разсеяно се плъзгаше по плочките на пода.

Изглеждаше толкова нещастна и беше толкова красива, че на Бъч му причерняваше от болка, докато я гледаше. Господи, от самата мисъл, че може да я зарази или по някакъв друг начин да я изложи на опасност, му идеше да си пререже гърлото.

-Ще ми се да не беше идвала - дрезгаво каза той.

Мариса потръпна и той внезапно си даде сметка как бяха прозвучали думите му.

-Исках да кажа...

-Знам какво искаше да кажеш - прекъсна го тя студено. - Гладен ли си?

-Да - отвърна той, мъчейки се да се надигне. - И много ми се иска да се изкъпя.