Споделена любов

Мина много време, преди най-сетне да излезе изпод душа, да се избърше набързо и да изсуши косата си. Докато си вземаше чисто бельо, погледът й падна върху корсета. Да върви по дяволите, помисли си тя и отново го натъпка в торбата. Точно в този момент мисълта за желязната му хватка около тялото й се струваше непоносима.

Чувстваше се странно, докато нахлузваше прасковената рокля върху голите си гърди, но вече й бе дошло до гуша от неудобни дрехи. Поне за известно време нямаше да го носи. Пък и кой щеше да забележи?

Тя сгъна светлосинята рокля „Родригес“ и я постави в плик за биологични отпадъци заедно, бельото, което беше носила. После се стегна и отвори вратата към болничната стая.

Бъч се беше изпънал върху леглото, нощницата беше вдигната до гърдите му, чаршафите бяха отметнати настрани. Обвита в светлина, ръката на Вишъс почиваше на няколко сантиметра над черната рана.

В тишината, която се беше възцарила между двамата, Мариса се почувства като натрапница. Без път за бягство.

-Заспа - изръмжа Ви.

Тя се прокашля, но не можа да измисли какво да каже. Най-сетне, след дълго мълчание, промърмори:

-Кажи ми... семейството му знае ли за случилото се?

-Да, всички в Братството знаят.

-Не, имах предвид човешкото му семейство.

-Те са без значение. -Но не трябва ли...

Ви подразнено вдигна поглед, диамантените му очи бяха сурови и дори зли. Без сама да знае защо, Мариса внезапно си спомни, че той е въоръжен до зъби.

От друга страна, кинжалите, препасани през масивните му гърди, подхождаха прекрасно на острия му поглед.

-“ Семейството“ на Бъч не го иска - рязко каза той, сякаш това изобщо не беше нейна работа, но й обясняваше просто за да й затвори устата. - Така че те са без значение. Сега ела тук. Той има нужда да си близо до него.

Противоречието между изражението му и нареждането да се приближи, я обърка. Очевидно неговата ръка беше онова, което най-много помагаше на Бъч.

-Той определено не се нуждае от мен. Дори не иска да съм тук - промърмори тя и за кой ли път се зачуди защо Ви изобщо я беше накарал да дойде.

-Безпокои се за теб. Затова иска да се махнеш.

Мариса се изчерви.

-Грешиш, боецо.

-Аз никога не греша.

Едно мълниеносно движение и обрамчените в синьо диамантени ириси се доближиха на сантиметри от лицето й. Очите му бяха толкова ледени, че Мариса неволно отстъпи назад, но той поклати глава.

-Хайде, докосни го. Нека почувства допира ти. Има нужда да знае, че си до него.

Тя се намръщи. Вишъс трябва да беше луд. Въпреки това отиде до леглото и погали Бъч по косата. В мига, в който го докосна, той обърна глава към нея.

-Видя ли? - Вишъс отново насочи вниманието си към раната. - Бъч копнее за теб.

„Ще ми се да беше вярно“, помисли си тя.

-Наистина ли?

Мариса настръхна.

-Недей да четеш мислите ми, ако обичаш. Не е възпитано.

-Не съм. Каза го на глас.

Тя се вцепени с ръка върху главата на Бъч.

-О! Съжалявам.

Двамата замълчаха, насочили вниманието си към Бъч. Внезапно резкият глас на Вишъс наруши тишината.

-Защо го отблъсна, Мариса? Когато миналата есен дойде да те види, защо го отхвърли?

Тя сбърчи вежди.

-Не е идвал да ме види.

-Напротив.

-Моля?

-Чу ме.

Докато се взираха един в друг, Мариса внезапно си даде сметка, че колкото и да беше страшен, Вишъс не беше лъжец.

-Кога? Кога е идвал да ме види?

-Около две седмици след като простреляха Рот. Отиде у вас, а когато се върна, каза, че дори не си поискала да го видиш. Това се казва безчувствие! Знаеше, че е хлътнал по теб, и въпреки това накара прислугата да го отпрати. Изтънчено, няма що.

-Не... не съм го направила... Той не е идвал... той... Никой не ми е казал, че...

-О, моля ти се!

-Не ми дръж такъв тон, боецо!

Вишъс я погледна изненадано, но в този миг Мариса беше твърде ядосана, за да я е грижа кой или какъв бе той.

-В края на миналото лято бях на легло с грип, изтощена от честите хранения на Рот и работата ми в клиниката. Когато Бъч не ми се обади, предположих, че е размислил. Тъй като не съм... не съм имала кой знае какъв късмет с мъжете, ми трябваше доста време, докато събера куража да го заговоря. Когато най-сетне го сторих, преди около три месеца, тук, в болницата, той ми даде да разбера, че не иска да ме вижда. Така че бъди така добър да престанеш да ме обвиняваш за нещо, което не съм направила!

Последва дълго мълчание, после Вишъс направи нещо, което я свари напълно неподготвена. Усмихна й се.

-Я виж ти!

Смутена, Мариса сведе очи към Бъч и отново се залови да го милва по косата.

-Кълна ти се, ако знаех, че е той, щях да се измъкна от леглото и лично да отворя вратата.

-Много добре, момиче... много добре.