Споделена любов

Мариса мина на бегом покрай жълтите защитни костюми и хирургичните маски, които висяха по стените, и нахълта през херметичната врата, която се отвори с шумно свистене.

-О, Скрайб Върджин... - ахна тя и вдигна ръка към гърлото си. Бъч умираше. Усещаше го с цялото си същество, но освен това усещаше и още нещо. Нещо ужасяващо, на което инстинктът й за самосъхранение реагира така, сякаш някой я беше заплашил с пистолет. Тялото й крещеше да се маха, да бяга, да се спасява.

Но сърцето й нашепваше друго и тя се приближи до леглото.

-О, Господи!

И ръцете, и краката му, които болничната нощница не скриваше, бяха покрити със синини. А лицето му... мили Боже, та той беше смазан от бой!

От гърлото му се откъсна стон и тя посегна да улови ръката му... о, не, не и там. Върховете на пръстите му бяха подути, кожата имаше морав цвят, няколко от ноктите му липсваха.

Искаше й се да го докосне, но по тялото му нямаше нито едно здраво място.

-Бъч?

При звука на гласа й той трепна и отвори очи. Или поне едното от тях.

Погледът му се спря върху лицето й и по устните му пробяга бледо подобие на усмивка.

-Върна се. Току-що... те видях пред вратата.

Гласът му беше неописуемо слаб и по нищо не приличаше на обичайния му бас.

-Аз... видях те... но после... те изгубих. Но ето че ти се върна.

Мариса предпазливо приседна на ръба на леглото, чудейки се за коя ли от медицинските сестри я вземаше.

-Бъч...

-Къде е... жълтата ти рокля?

Трудно му се разбираше, устата му се отваряше едва-едва, сякаш челюстта му беше строшена.

-Беше толкова красива... в жълтата рокля...

Определено я бъркаше с някоя от сестрите. Защитното облекло, което висеше до вратата, беше жъл... по дяволите!Напълно бе забравила за това. Мили Боже, ако имунната му система беше отслабена, тя трябваше да го пази, нали така?

-Бъч, ще отида да си облека...

-Не... не си тръгвай... не ме изоставяй... - Ръцете му, привързани за леглото, се напрегнаха и кожените ремъци изскърцаха. - Господи... моля те... не ме оставяй...

-Всичко е наред, веднага ще се върна.

-Не... жената, която обичам... жълтата рокля... не ме оставяй...

Не знаейки какво друго да стори, Мариса се приведе над него и нежно го помилва по лицето.

-Няма да те оставя.

Той долепи изранената си буза до дланта й, напуканите му устни докоснаха кожата й.

-Обещай ми.

-Аз...

Вратата се отвори със съскане и Мариса погледна през рамо.

Хавърс влетя в стаята като куршум и се олюля в защитното си облекло. Жълтата маска не можеше да скрие ужаса, изписан по лицето му, гласът му, макар и приглушен, беше като на обезумял.

-Мариса!Мили Боже, какво... защо не си със защитно облекло?

Бъч се помъчи да се надигне, но тя нежно положи ръка върху рамото му.

-Ш-ш-шт... Тук съм.

Когато Бъч се успокои малко, Мариса се обърна към брат си:

-Веднага ще си облека...

-Нямаш представа... о, Господи! - Хавърс потрепери конвулсивно. - Ти също си в опасност. Може би вече си заразена.

Мариса сведе поглед към Бъч.

-Заразена?

-Не го ли усети, когато влезе! - извика Хавърс и от устата му се заизлива порой от думи.

Но Мариса вече не го слушаше. Докато брат й беснееше, тя подреждаше приоритетите си, една желязна воля в сблъсък с друга. Какво значение имаше, че Бъч няма представа коя е? Ако заблудата му дадеше сили да се бори, ако му спасеше живота, това й стигаше.

-Мариса, чуваш ли какво ти казвам? Вече си зара... Тя хвърли поглед през рамо.

-Е, ако вече съм заразена, значи нямам друг избор, освен да остана с него, не е ли така?

ДЖОН МАТЮ ЗАЕ ОТБРАНИТЕЛНА ПОЗИЦИЯ И ОЩЕ ПО-ЗДРАВО стисна дръжката на ножа. В другия край на залата, отвъд морето от сини постелки, имаше три боксови круши. Джон Матю се съсредоточи и в съзнанието му средната круша се превърна в лесър. Съвсем ясно си представи бялата коса, безцветните очи и бледата кожа, които населяваха кошмарите му, и се затича, а босите му крака шляпаха по пода.

Дребното му тяло не беше надарено нито със сила, нито с бързина, но за сметка на това волята му не знаеше предел. А в близката една година и мускулите му щяха да се изравнят по мощ с омразата му.

Нямаше. Търпение. Преобразяването му. Да започне.

Вдигнал ножа над главата си, той отвори уста, за да нададе боен вик. Не последва никакъв звук, защото той беше ням, но във въображението си Джон крещеше оглушително.

В неговите очи лесърите бяха убили родителите му. Тор и Уелси го бяха приели в дома си, бяха му казали какъв е в действителност, бяха го дарили с единствената любов, която някога беше получил. И когато кучите синове убиха Уелси, а Тор изчезна, на Джон не му остана нищо друго, освен жаждата за възмездие... желанието да отмъсти не само за тях, но и за другия невинен живот, който в онзи януарски ден лесърите бяха отнели, още преди да е започнал.

Когато стигна до боксовата круша, вече тичаше с всички сили, вдигнал ножа във въздуха. В последния момент се сви на кълбо, претърколи се през глава и рязко се изправи, така че оръжието се заби в крушата изотдолу. Ако това бе истински двубой, острието щеше да потъне дълбоко в тялото на лесъра. Много дълбоко.

Джон Матю завъртя дръжката.