Споделена любов

— Боб. Боби О’Конър. Израснах в Бостън заедно с Брайън. Той се премести, аз — също. Наскоро се завърнах на изток и някой ми каза, че бил станал ченге в Колдуел, та реших да намина да го видя. Обадих се в управлението, но ми казаха, че никакъв Брайън О’Нийл не работел тук. И нищо друго.

— И защо смятате, че ще получите друг отговор, като дойдете лично?

— Надявах се някой да ми каже какво е станало с него. Говорих с баща му в Бостън — каза, че отдавна не се бил чувал с него, но доколкото знаел, синът му все още работел като полицай. Вижте, нямам никакви задни мисли. Просто се нуждая от някаква информация.

Де ла Крус отпи голяма глътка от чашата с кафе пред себе си.

— О’Нийл беше временно отстранен от длъжност през юли и повече така и не се появи в управлението.

— Само това?

— Защо не ми оставите някакъв телефонен номер? Ако си спомня още нещо, ще ви се обадя.

— Става. — Ван му издиктува някакъв измислен номер, който де ла Крус си записа. — Благодаря, ще съм ви задължен, ако се обадите. Хей, вие сте били партньори, нали?

Другият мъж поклати глава.

— Не, не сме били.

— О! Така ми казаха по телефона.

Де ла Крус взе една папка от отрупаното си с документи бюро и я отвори.

— Мисля, че приключихме.

Ван се усмихна лекичко.

— Разбира се. Още един път — благодаря.

Вече беше на вратата, когато гласът на де ла Крус го догони:

— Между другото, знам, че току-що ми надрънка един куп лъжи.

— Моля?

— Ако наистина му беше приятел, щеше да попиташ за Бъч, а не за Брайън О’Нийл. А сега си разкарай задника от кабинета ми и се моли да имам твърде много работа, за да не се заема с теб.

Мамка му. Сгащиха го.

— Имената се променят, инспекторе.

— Не и неговото. Довиждане, Боби О’Конър. Или както там ти е истинското име.

Ван си тръгна от управлението, като си мислеше какъв късмет има, че човек не може да бъде арестуван само защото задава въпроси за някого. Защото нямаше никакво съмнение, че стига да можеше, де ла Крус щеше да го закопчае с най-голямо удоволствие.

Не били партньори, друг път! Та нали Ван беше чел за тях в „Колдуел Куриър Джърнъл“. Едно обаче беше ясно — дори да знаеше какво бе станало с Брайън… Бъч… или който и да бе О’Нийл, де ла Крус нямаше да му каже нищо. Нищичко.

Навън ръмеше неприятен мартенски дъжд и Ван отиде на бегом до минивана. Благодарение на разследванията си имаше доста ясна представа какво се беше случило с О’Нийл през последните девет месеца. Последният му известен адрес бе едностаен апартамент в една западнала сграда на две пресечки от участъка. Домоуправителят му беше разказал как влезли в апартамента, когато пощата на О’Нийл започнала да се трупа и той престанал да си плаща наема. Мебелите си били там, но било очевидно, че отдавна никой не се е вясвал. Малкото храна, която открили, била покрита с плесен, а телефонът и кабелната телевизия били прекъснати заради неплатени сметки. Сякаш един ден О’Нийл излязъл както обикновено и повече не се върнал.

Защото се бе забъркал в света на вампирите.

Сигурно беше, като да те приемат в Обществото на лесърите, помисли си Ван, докато палеше колата. Щом веднъж влезеш, прекъсваш всичките си връзки с външния свят. И връщане назад няма.

Само дето този тип все още беше в Колдуел.

Което означаваше, че рано или късно ще бъде очистен и Ван искаше той да го направи. Време беше да убие първата си жертва като лесър и това бивше ченге щеше да му свърши работа толкова добре, колкото и всеки, който имаше пулс.

Точно както господин Х. му бе наредил. Открий го. И го премахни.

Ван спря на един светофар и се намръщи. Това желание да убива би трябвало да го разтревожи, само че откакто се бе присъединил към Обществото на лесърите, той сякаш бе изгубил част от своята… човечност. И с всеки изминал ден губеше все повече и повече. Ето — и брат му вече не му липсваше.

Това също би трябвало да го обезпокои, нали? Но изобщо не бе така.

Защото Ван усещаше как някаква мрачна сила се разраства в него и запълва празнината, останала след загубата на душата му. С всеки изминал ден той ставаше все по-… могъщ.

37.

Бъч пое през застланата със сини постелки тренировъчна зала, насочвайки се към стоманената врата в другия й край. Вървеше след Рот и Вишъс, стиснал здраво ръката на Мариса. Искаше му се да й каже нещо окуражително, но знаеше, че тя е прекалено интелигентна, за да я залъгва с празни приказки от рода на „всичко ще бъде наред“. Истината беше, че никой не знаеше какво ще се случи, и всеки опит да й вдъхне фалшива увереност само щеше да влоши положението и да я накара да мисли за риска, който той поемаше.

Когато прекосиха залата, Ви отключи допълнително подсилената врата и след като минаха през същинска джунгла от тренировъчни съоръжения и оръжия, те отидоха в помещението за първа помощ и физиотерапия. Ви ги пусна да влязат и запали флуоресцентните лампи, които се включиха с шумно жужене.