Споделена любов

Мястото беше като извадено от някой епизод на „Спешно отделение“ — цялото в бели плочки и стоманени шкафчета със стъклени врати, пълни с шишенца и най-различни медицински консумативи. В единия ъгъл имаше джакузи, маса за масажи и спешен шкаф, но Бъч почти не ги забеляза, тъй като цялото му внимание бе насочено към средата на стаята, където щеше да се разиграе неговата драма. Там, като сцена, очакваща Шекспир, стоеше носилка на колела. Над нея висеше някакъв високотехнологичен полилей, а отдолу… отдолу имаше отворен канал.

Бъч опита да си се представи опънат върху масата и облян от светлина. И изпита усещането, че се дави.

— Би трябвало да го направим в клиниката на Хавърс — глухо каза Мариса, когато Рот затвори вратата, но Ви поклати глава.

— Не се засягай, но не бих завел Бъч при брат ти даже и за най-обикновено порязване. А и колкото по-малко се знае за това, толкова по-добре.

При тези думи той отиде до носилката, за да се увери, че спирачката е запъната.

— Освен това самият аз съм дяволски добър лекар — добави той. — Бъч, сваляй дрехите и да се залавяме за работа.

Бъч се съблече, докато не остана по боксерки, и целият настръхна.

— Не може ли да направим нещо с температурата в този хладилник?

— Аха — отвърна Ви и отиде до стената. — През първата част искаме да е топло. После ще трябва да пусна климатика на най-ниската температура и ти ще си ми благодарен за това.

Бъч отиде до масата и се покатери върху нея. Със съскащ звук отгоре заструи топъл въздух, а Бъч протегна ръце към Мариса. Тя затвори очи за миг, но после отиде при него и той я притисна до гърдите си, приютявайки се в топлината на тялото й. По бузите й се стичаха сълзи, бавни и безмълвни, а когато Бъч се опита да каже нещо, тя поклати глава.

— Искате ли да се обвържете днес?

Всички в стаята подскочиха.

Дребничка фигура в черни одежди се беше появила сякаш от нищото в единия ъгъл. Скрайб Върджин.

Сърцето на Бъч заби учестено. Беше я виждал само веднъж, на сватбата на Рот и Бет, но тя беше съвсем същата, както и тогава — присъствие, което вдъхваше респект и страх, въплътено могъщество, природна сила.

Изведнъж той осъзна какво го бе попитала.

— Аз… да, бих искал. Мариса?

Мариса свали ръце, сякаш се канеше да повдигне полите на роклята, с каквато всъщност не беше облечена. Тя ги отпусна неловко до тялото си, но все пак направи изящен реверанс и каза:

— Ако няма да ви оскърби, за нас би било извънмерна чест да бъдем обвързани от Ваша святост.

Скрайб Върджин пристъпи напред, а ниският й смях изпълни стаята. Тя положи сияещата си ръка върху склонената глава на Мариса и каза:

— Прекрасни маниери, дете мое. Твоят род винаги е имал съвършени обноски. А сега се изправи и ме погледни в очите.

Мариса се подчини и Бъч беше готов да се закълне, че Скрайб Върджин въздъхна тихичко.

— Красива. Толкова красива. И каква изящна осанка!

После Скрайб Върджин се обърна към Бъч. Въпреки че лицето й беше закрито от плътен черен воал, силата на погледа, с който го измери, го накара да настръхне. Сякаш беше застанал там, където само след миг щеше да удари гръм.

— Как е името на баща ти, човеко?

— Еди. Едуард О’Нийл. Но ако не възразявате, предпочитам да не го намесваме.

Всички в стаята се напрегнаха.

— По-полека, ченге. По-полека — промърмори Ви.

— И защо, човеко? — попита Скрайб Върджин, произнасяйки думата „човеко“ с такъв тон, сякаш казваше „нищожество“.

Бъч сви рамене.

— Той не означава нищо за мен.

— Толкова малко ли ги е грижа хората за собствената им плът и кръв?

— Двамата с него нямаме нищо общо, това е всичко.

— Значи кръвната връзка не означава почти нищо за теб, така ли?

Не, помисли си Бъч и погледна към Рот. Кръвните връзки бяха всичко.

Той отново погледна към Скрайб Върджин.

— Знаете ли какво облекчение изпитах…

Мариса ахна, а Ви пристъпи напред, запуши устата му с облечената си в ръкавица ръка и прошепна в ухото му:

— Да не искаш да бъдеш изпържен като яйце, приятелю! Никакви въпроси…

— Дръпни се, боецо — изплющя гласът на Скрайб Върджин. — Искам да чуя какво има да каже.

— Внимавай — каза Ви на Бъч и свали ръка от устата му.

— Съжалявам за въпросите — обърна се Бъч към черната фигура. — Просто… наистина се зарадвах, когато узнах какво тече във вените ми. И честно казано, даже и да загина днес, благодарен съм, че най-сетне знам кой съм.

Той улови ръката на Мариса и добави:

— И кого обичам. Ако всички години, през които бродех изгубен, е трябвало да ме доведат до този момент, значи дните ми на този свят не са били пропилени.

Последва дълго мълчание. Най-сетне Скрайб Върджин каза:

— Съжаляваш ли, че се отказваш от човешкото си семейство?

— Не. Истинското ми семейство е тук, в тази стая и в този дом. От какво друго се нуждая?

Тихите проклятия, разнесли се в стаята, му подсказаха, че отново е задал въпрос.

— Ъъъ… съжалявам — добави той.

Изпод черните одежди се разнесе тих женствен смях.

— Безстрашен си, човеко.

— Или просто глупав — отвърна Бъч и потърка лицето си, а челюстта на Рот направо увисна. — Знаете ли, наистина се опитвам. Честна дума. Да се държа почтително, имам предвид.