Споделена любов

Ви се намръщи. Откъм телефона долиташе само някакво съскане. Миг по-късно шумно дрънчене го накара да отдръпне слушалката от ухото си.

После се разнесе гласът на Бъч, силен и настоятелен:

— Дематериализирай се. Веднага!

Нечий уплашен глас каза:

— Но… Но…

— Веднага! По дяволите, разкарай си задника оттук…

Приглушено плющене.

— Защо го правиш? Ти си просто човек…

— Адски ми втръсна да ми го повтарят. Върви!

Разнесе се металически звук като от презареждане на пистолет.

После гласът на Бъч каза:

— По дяволите…

И тогава адът се отприщи. Изстрели, ръмжене, тъпи удари. Ви скочи от стола си толкова рязко, че го събори на земята… само за да осъзнае, че е хванат като в капан от настъпилия ден.

4.

Първата мисъл на Бъч, когато дойде в съзнание, беше, че някой трябва да спре чешмата. Това непрекъснато кап-кап-кап беше ужасно дразнещо.

После успя да повдигне клепачи и осъзна, че всъщност капе от собственото му тяло.

А, да…

Бяха го пребили и сега кръвта му изтичаше.

Това беше един адски дълъг, отвратително гаден ден. Колко часа го бяха разпитвали? Дванадесет? Струваше му се, че трябва да са били поне хиляда.

Опита се да си поеме дълбоко дъх, но ребрата му бяха изпотрошени и предпочете недостига на кислород пред още по-силната болка. Лесърът, който го държеше в плен, се беше постарал всеки милиметър от тялото да го боли зверски, но поне беше затворил огнестрелната рана.

Не за друго, а за да може разпитът да продължи по-дълго.

Единственото хубаво в цялата история беше, че от устните му не се беше отронила нито дума за Братството. Нито думичка. Не беше проговорил дори когато убиецът се залови с ноктите му, нито когато се премести между краката му. Скоро щеше да умре, но когато отидеше в рая, щеше да погледне свети Петър право в очите, спокоен, че не е станал предател.

А дали пък вече не бе умрял и не бе отишъл в ада? Това ли се случваше с него? Като си спомнеше за някои от подвизите си на земята, изобщо не би се учудил, ако се окажеше, че се е озовал в къщата за гости на дявола. Но в такъв случай защо мъчителят му нямаше рога като всички демони?

Я стига, да не би да се намираше в анимационен филм!

Бъч отвори очи малко по-широко, решил най-сетне да разграничи действителността от шантавите глупости, които се въртяха в ума му. Имаше чувството, че това е последното му прояснение, и беше твърдо решен да се възползва докрай от него.

Зрението му беше замъглено. Ръцете… краката… да, беше прикован върху нещо кораво. Маса. Помещението беше мрачно. Миризмата на пръст говореше, че най-вероятно се намира в някакво мазе. На светлината на една гола крушка видя… да, уреди за мъчения и потрепервайки, извърна поглед от лъскавите инструменти.

„Какъв беше този звук?“

Далечен рев, който се засилваше. Все повече и повече. В мига, в който ревът секна, на горния етаж се отвори врата и Бъч чу приглушен мъжки глас да казва:

— Господарю.

Тих отговор. Неразбираем. После — разговор. Някой закрачи напред-назад и от гредите по тавана се посипа прах. Най-сетне някаква врата се отвори със скриптене и изскърцаха стъпала.

Бъч усети как го облива ледена пот и зачака да види през притворените си клепачи какво се приближава.

Първи в стаята влезе лесърът, който го беше обработвал досега. Бъч си спомняше този тип отпреди — беше го срещнал през лятото в Колдуелската академия за бойни изкуства. Казваше се Джоузеф Хавиер, ако не бъркаше. Другият беше обвит от глава до пети в сияйна бяла роба, която напълно покриваше лицето и ръцете му. Приличаше на монах или свещеник.

Само дето онзи, който се криеше под белите одежди, не беше божи човек. В мига, в който долови излъчването му, Бъч едва не се задави от физическо отвращение. Каквото и да имаше под бялата роба, то бе въплъщение на злото, движещата сила на серийните убийци и изнасилвачите, както и на онези, които обичаха да пребиват децата си — омраза, приела физически облик.

Нечовешки страх връхлетя Бъч. Той можеше да понесе побоищата — болката беше нещо гадно, но поне не беше неизчерпаема и щеше да свърши, когато сърцето му спреше да бие. Но онова, което се криеше под белите одежди, несъмнено владееше тайни на страданието с библейски размери. Откъде бе сигурен ли? Защото цялото му тяло се бунтуваше, инстинктът му крещеше да бяга, да се спасява… да се моли.

Неканени думи нахлуха в съзнанието му:

„Господ е пастир мой;
Няма да остана в нужда…“

Качулката на фигурата в бяло се обърна плавно към Бъч, подобно на бухал…

Бъч стисна клепачи и продължи с Двадесет и третия псалм от Стария завет. По-бързо, трябваше да си го припомни…

„На зелени пасбища ме успокоява;
При тихи води ме завежда…
Освежава душата ми;
Води ме през прави пътеки заради името си…“

— Това ли е мъжът?