Споделена любов

— Жалко, че не разполагаме с повече време, защото си в толкова лошо състояние. Но в бъдеще двамата с теб ще имаме и други възможности. Всичко, върху което сложа ръка, рано или късно се връща при мен. А сега заспивай.

И като лампа, изключена с едно щракване, Бъч потъна в дълбок сън.

— Попитахте нещо, Вишъс.

Ви извърна поглед от краля в мига, в който големият часовник в ъгъла на кабинета започна да отброява часовете. Четири удара, значи трябва да беше четири следобед. Братята бяха прекарали целия ден в кабинета на Рот — кръстосваха неспокойно абсурдно елегантния салон в стил Луи XIV и насищаха въздуха с гнева си.

— Вишъс — изръмжа Рот. — Чакам. Откъде знаеш къде да търсиш ченгето? И защо не си ми го споменал досега?

Защото истината щеше да предизвика нови неприятности, а на тях вече им се бяха струпали предостатъчно беди.

Докато Ви се опитваше да измисли някакъв отговор, погледът му обходи останалите братя. Фюри се беше разположил пред камината и под масивното му тяло бледосиният копринен диван изглеждаше миниатюрен. Пъстрата му коса беше пораснала и отново стигаше до яката му. Зи, неговият близнак, се беше облегнал на камината и понеже беше бесен, очите му отново бяха почернели. Рейдж стоеше до вратата със заплашително изражение на красивото си лице, а раменете му потръпваха, което говореше, че и звярът в него е разярен.

И разбира се, Рот. Седнал зад изящното си бюро, Слепия крал имаше страховит вид. Суровото му лице беше безизразно, тъмни очила скриваха почти незрящите му очи. Масивните ръце, покрити с татуировки, които разкриваха чистокръвното му потекло, почиваха върху инкрустирано със злато преспапие.

Отсъствието на Тор зееше като отворена рана.

— Ви? Отговори ми, ако не искаш да изкопча истината с бой.

— Просто знам как да го намеря.

— Какво криеш?

Ви отиде до бара, наля си няколко пръста „Сива гъска“ и ги изпи на един дъх. Преглътна няколко пъти и най-сетне изстреля отговора си.

— Нахраних го.

Като по команда, всички в стаята рязко си поеха дъх. Докато кралят се изправяше, неспособен да повярва на ушите си, Ви си наля ново питие.

— Какво си направил? — изрева Рот.

— Дадох му да пие от кръвта ми.

— Вишъс… — Рот излезе иззад бюрото и с тежки стъпки, които отекваха като каменни колони по пода, застана на сантиметри от Ви. — Той е обикновен мъж. Човек. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Още водка. Определено имаше нужда от нова доза „Сива гъска“.

Ви изпразни третата си чаша и си наля четвърта.

— С моята кръв в тялото му мога да го открия навсякъде. Затова го накарах да пие. Видях, че… че трябва да го сторя. Направих го и бих го направил отново.

Рот се отдръпна и закрачи напред-назад из стаята, стиснал ръце в юмруци. Докато кралят им опитваше да се успокои, останалите от Братството погледнаха заинтригувано към Вишъс.

— Направих онова, което беше нужно — сопна се той и пресуши чашата си.

Рот спря пред един от френските прозорци. Тъй като беше ден, щорите бяха спуснати и в стаята не проникваше никаква светлина.

— От вената ти ли пи?

— Не.

Един-двама от братята се прокашляха, сякаш за да окуражат Вишъс да бъде откровен.

Ви изруга и си наля още водка.

— О, за бога! Изобщо не става дума за това. Сипах му в чаша. Той дори не знаеше какво пие.

— Майната ти, Ви — промърмори Рот. — Можеше да го убиеш…

— Беше преди три месеца. Той оцеля, така че какво толкова е станало…

Гласът на Рот раздра въздуха като вой на бомбардировачи.

— Нарушил си закона! Нахранил си човек! Боже! Какво да те правя сега!

— Ако искаш да ме предадеш на Скрайб Върджин, изобщо няма да се съпротивлявам. Но да сме наясно — първо ще открия Бъч и ще го върна у дома, жив или мъртъв.

Рот свали очилата си и разтърка очи — напоследък често го правеше, когато особено много му омръзваше да бъде крал.

— Ако са го разпитвали, може да е проговорил. Възможно е да знаят всичко за нас.

Ви сведе поглед към чашата си и бавно поклати глава.

— Бъч по-скоро би умрял, отколкото да ни предаде. Гарантирам ви го. — Той вдигна чашата си и усети как течността се излива в гърлото му. — Такъв е моят човек.

5.

Ривендж не й се стори никак изненадан, когато му се обади, помисли си Мариса. Но пък той винаги беше притежавал почти свръхестествено умение да разчита мислите й.

Повдигайки полите на черното си палто, тя излезе през задния вход на имението на брат си. Нощта току-що се беше спуснала и тя потрепери, но не от студ. Беше заради ужасния кошмар, който бе сънувала през деня. Летеше високо над земята, над някакво замръзнало езеро. На отсрещния му бряг се издигаха борове и когато достигна първите дървета, тя започна да лети по-бавно и погледна надолу. Върху заснежената земя, свит на кълбо и облян в кръв, лежеше… Бъч.