Споделена любов

Гласът, който отекна из стаята, сепна Бъч и мислите му се накъсаха. Беше плътен и пораждаше причудливо ехо, като специален ефект от научнофантастичен филм.

— В пистолета му имаше от куршумите на Братството.

Обратно на псалма. И по-бързо.

„Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя;
Няма да се уплаша от зло…“

— Знам, че си буден, човеко.

Кънтящият глас се заби като нагорещена игла в мозъка на Бъч.

— Погледни ме и виж господаря на онзи, който те плени!

Бъч отвори очи, завъртя глава и преглътна мъчително. Лицето, което се взираше в него, беше концентриран мрак, оживяла, непрогледна сянка.

Омега.

Въплъщението на злото се изсмя.

— Значи знаеш кой съм? — каза то и се изправи. — Научи ли нещо от него, водачо на лесърите?

— Още не съм свършил.

— А, значи отговорът е „не“. Добре си поработил върху него, като виждам колко малко го дели от смъртта. Усещам, че тя скоро ще го прибере при себе си. Много скоро.

Омега се наведе и вдъхна въздуха над тялото на Бъч.

— О, да. До час. Може би по-малко.

— Пленникът ще издържи толкова, колкото аз искам — каза лесърът.

— Не, няма.

Омега започна да обикаля около масата. Бъч го следеше с поглед, а ужасът му ставаше все по-голям, сякаш повлечен от центробежната сила на крачките на Злото. То обикаляше ли, обикаляше… Бъч се разтрепери толкова неудържимо, че чак зъбите му затракаха.

Треперенето секна в мига, в който Омега спря в другия край на масата. Чифт призрачни ръце се вдигнаха, уловиха бялата качулка и я дръпнаха назад. Голата крушка на тавана примига, сякаш светлината й беше всмукана от черната фигура.

— Ще го пуснеш да си върви — каза Омега. Гласът му ту се усилваше, ту затихваше, подобно на мощна вълна. — Ще го оставиш в гората и ще наредиш на останалите да не го доближават.

„Какво?“, помисли си Бъч.

— Какво? — попита на глас водачът на лесърите.

— Една от слабостите на Братството е парализиращата им преданост един към друг, нали така? О, да, те са парализиращо лоялни. Борят се за своите. Това е част от животинската им природа — обясни Омега и протегна ръка. — Нож, ако обичаш. Смятам да използвам този човек за нещо полезно.

— Нали току-що казахте, че много скоро ще умре?

— Е, аз ще му подаря малко живот, така да се каже. Както и още нещо. Нож!

Бъч рязко отвори очи, тъкмо навреме, за да види как двамата си разменят дълъг ловджийски нож.

Омега сложи ръка на масата, допря острието до един от пръстите си и натисна. Разнесе се хрущящ звук, сякаш някой беше срязал морков.

Омега се надвеси над Бъч.

— Къде да го скрия, къде да го скрия…

Когато ножът проблесна и се спря над корема му, Бъч извика. Продължи да крещи и когато направиха плитък разрез в тялото му. Омега взе малкото късче от себе си, черния пръст. Бъч се опита да се съпротивлява и яростно задърпа веригите, с които беше окован. Ужасът накара очите му да изскочат от орбитите си, докато напрежението върху очния нерв не го заслепи.

Омега пъхна отрязания си пръст в стомаха му, после се наведе ниско и духна върху прясната рана. Плътта начаса се слепи, и раната зарасна. В същия миг Бъч почувства как тялото му започва да гние, усети злото да се движи, да пъпли в него. Надигна глава и видя, че кожата около раната бързо посивява.

Сълзи изпълниха очите му и рукнаха по израненото му лице.

— Освободи го.

Водачът на лесърите се залови с веригите, но когато ги махна, Бъч установи, че не е в състояние да помръдне. Беше парализиран.

— Аз ще го отнеса — каза Омега. — А той ще оцелее и ще намери начин да се върне в Братството.

— Те ще ви усетят.

— Навярно, но въпреки това ще го приберат.

— Той ще им каже.

— Няма, защото няма да си спомня за мен — каза Омега и приближи лице до лицето на Бъч. — Няма да си спомняш нищо.

В мига, в който погледите им се срещнаха, Бъч почувства сродството между тях, връзката, еднаквостта. Той зарида, задето бе осквернен така, но най-вече заради Братството. Те щяха да го приемат обратно. Щяха да се опитат да му помогнат по всякакъв начин.

А той щеше да ги предаде — това беше така сигурно, както и злото, което се спотайваше в него.

Ами ако не успееха да го открият? Как биха могли? И понеже беше гол, много бързо щеше да измръзне до смърт.

Омега избърса едната буза на Бъч и прозирните, черни пръсти заблещукаха от сълзите му. На Бъч отчаяно му се прииска да върне онова, което Омега му беше дал. Да не бъде жив. Зловещото създание поднесе пръст към лицето си и го облиза, вкусвайки страха и болката на Бъч.

Отчаяние заля Бъч като вълна, но вярата, която си мислеше, че отдавна е изгубил, му нашепна още един стих от псалма:

„Наистина благост и милост ще ме следват;
През всичките дни на живота ми;
И аз ще живея завинаги в дома Господен.“

Но това беше невъзможно, нали? Защото, спотаено под кожата му, в него вече се криеше зло.

Макар да не знаеше как го разбра, Бъч почувства, че Омега се усмихва.