Споделена любов

После обаче погледът му попадна на земята и той се намръщи. Бъч вече почти не кървеше, но какво щяха да правят със следите, които щяха да оставят в снега? Ако някой лесър се върнеше, можеше да ги настигне, преди да са стигнали до шосето.

Неочаквано плътни облаци покриха небето и заваля гъст сняг.

По дяволите, Скрайб Върджин си я биваше.

Докато си пробиваше път през виелицата, Ви упорито си представяше как ослепителна бяла светлина обгръща и него, и мъжа в ръцете му.

— Ти дойде!

Мариса се усмихна, докато затваряше вратата на веселата болнична стая без прозорци. В леглото лежеше дребничко, крехко на вид момиченце. До него, малко по-голяма, но сякаш много по-крехка, седеше майка му.

— Нали снощи ти обещах, че отново ще те посетя.

Момиченцето се усмихна широко, едно от предните му зъбчета липсваше.

— И ето че дойде. Толкова си красива тази вечер.

— Ти също — отвърна Мариса и като приседна на ръба на леглото, взе малката ръчичка в своята. — Е, как си?

— Мамен и аз тъкмо гледахме „Изследователката Дора“7.

Бледо подобие на усмивка пробяга по невзрачното лице на младата майка, но очите й си останаха все така безрадостни. Откакто бяха приели момиченцето преди три дни, майка му изглеждаше вцепенена, сякаш караше на автопилот. Е, ако не се броеше това, че подскачаше всеки път, когато някой влезеше в стаята.

— Мамен каза, че няма да останем още дълго. Вярно ли е?

Майката отвори уста, за да отговори, но Мариса я изпревари:

— Не се безпокой за това. Нека първо се погрижим за крака ти.

Момиченцето и майка му не бяха от богато семейство, но Хавърс никога не връщаше някой, който се нуждаеше от помощта му. Нито пък щеше да претупа лечението им.

— Мамен казва, че кракът ми е зле. Вярно ли е?

— Няма да е за дълго.

Мариса хвърли поглед към завивките. Хавърс всеки момент щеше да оперира фрактурата и с малко повечко късмет костта щеше да зарасне както трябва.

— Мамен каза, че ще остана в зелената стая цял час. Може ли да бъде по-малко?

— Брат ми ще те задържи там само толкова, колкото трябва.

Хавърс щеше да подсили костта й с титаниев пирон, което нямаше да бъде просто, но иначе детето щеше да изгуби целия си крак. Докато растеше, то щеше да се нуждае от още операции, а ако се съдеше по изтощението в погледа на майката, тя отлично разбираше, че това е само началото.

— Не ме е страх — заяви момиченцето и притисна оръфан плюшен тигър до гърдите си. — Нали Мастимон ще е с мен. Сестрата каза, че може.

— Мастимон ще те брани. Той е свиреп, точно какъвто трябва да бъде един тигър.

— Аз му казах да не изяжда никого.

— Постъпила си много умно — похвали я Мариса и извади кожена кутийка от джоба на светлорозовата си рокля. — Имам нещо за теб.

— Подарък?

— Да.

Мариса обърна кутийката към момиченцето и я отвори. Вътре имаше златна плочка с размерите на чаена чинийка, така съвършено полирана, че блестеше като огледало и сияеше като слънчев лъч.

— Колко е красиво! — ахна детето.

— Това е моята плочка за желания. — Мариса извади скъпоценния предмет и го завъртя в ръката си. — Виждаш ли инициалите ми на гърба?

Момиченцето присви очи.

— Да. А това е моята буква!

— Нарочно накарах да я добавят. Плочката е за теб.

Откъм ъгъла, където се беше настанила майката, долетя приглушено ахване — тя очевидно знаеше колко струва златото.

— Наистина ли? — попита детето.

— Протегни ръце.

Мариса постави златния диск в малките й ръчички.

— О, колко тежи!

— Знаеш ли как действат плочките за желания? — попита Мариса и когато момиченцето поклати глава, тя извади парче пергамент и химикалка. — Намисли си желание и аз ще го запиша. Докато ти спиш, Скрайб Върджин ще дойде и ще го прочете.

— А ако Скрайб Върджин не изпълни желанието ми, това означава ли, че съм била лоша?

— О, не! Означава само, че тя е намислила нещо още по-хубаво за теб. Е, какво ще си пожелаеш? Може да бъде всичко, за което се сетиш. Какво ще кажеш за сладолед, когато се събудиш? Или още епизоди на „Дора“?

Момиченцето сбърчи съсредоточено вежди.

— Искам мамен да не плаче повече. Тя се преструва, че не плаче, но откакто… откакто паднах по стълбите, е толкова тъжна.

Мариса с мъка преглътна. Отлично знаеше, че детето не си беше счупило крака, падайки по стълбите.

— Мисля, че това е хубаво желание. Ще го запиша.

И тя изрисува изящните букви на Древния език с червено мастило:

„Ако желанието ми не е оскърбително, бих била признателна, ако мамен си върне щастието.“

— Ето така. Как ти се струва?

— Прекрасно.

— Сега го сгъваме и го оставяме. Може би Скрайб Върджин ще ти отговори, докато си в операционната… в зелената стая.

Детето още по-здраво прегърна плюшения си тигър.

— Би било чудесно.

В този миг в стаята влезе медицинска сестра и Мариса се изправи. Беше обзета от неустоимо желание да брани момиченцето, да го предпази от онова, което го бе сполетяло в дома му, както и от онова, което му предстоеше в операционната. Вместо това погледна към майката.

— Всичко ще бъде наред.