Споделена любов

Мариса се приближи до младата жена и постави длан върху слабото й рамо. Жената потрепери, после здраво стисна ръката й.

— Нали той не може да проникне тук? — тихо попита майката. — Ако ни намери, ще ни убие.

Мариса също понижи глас:

— Никой не може да влезе в асансьора, без да се е идентифицирал пред камерите. Тук сте в безопасност. Имаш думата ми.

Майката кимна и Мариса си тръгна, за да може момиченцето да бъде поставено под упойка.

Когато излезе в коридора, тя се облегна на стената и усети как я залива вълна на ярост. Това, че майката и дъщерята в болничната стая бяха принудени да търпят нечия мъжка агресивност, беше достатъчно, за да й се прииска да се научи да стреля.

Господи, просто не можеше да си представи как ще ги пусне да си отидат, когато бе сигурна, че техният хелрен ще ги открие още щом напуснат клиниката. Въпреки че повечето мъжки вампири пазеха своите партньорки като зеницата на окото си, в расата им открай време имаше едно малцинство от насилници. Грозната истина беше, че домашното насилие съществуваше.

Звук от затваряне на врата я накара да вдигне глава и тя видя Хавърс да се приближава по коридора, забил глава в един болничен картон. Странно… върху обувките си беше нахлузил жълти найлонови калцуни, от онези, които обуваше, когато носеше защитно облекло.

— От лабораторията ли идваш, братко? — попита тя.

Хавърс вдигна очи от картона и намести очилата с рогови рамки на носа си. Веселата му червена папийонка бе изкривена на една страна.

— Какво каза?

Тя посочи краката му и се усмихна.

— Лабораторията.

— А… да. Бях в лабораторията — отвърна той и като свали найлоновите калцуни, ги смачка в ръката си. — Мариса, ще ми направиш ли услугата да се върнеш в къщата? За следващия понеделник съм поканил на вечеря председателя на Съвета на принцепсите, както и още седем от членовете. Менюто трябва да бъде съвършено. Сам бих поговорил с Каролин, но ме чака операция.

— Разбира се.

Брат й стоеше неподвижно като статуя и Мариса свъси вежди.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да, благодаря ти. Сега върви… върви. Да, тръгвай… моля те.

Мариса се изкуши да го поразпита, но беше време за операцията на момиченцето и тя не искаше да го задържа повече, така че просто го целуна по бузата, оправи папийонката му и се отдалечи. Когато стигна до двойната врата, която отвеждаше в приемното отделение, нещо я накара да хвърли поглед назад.

Хавърс тъкмо изхвърляше найлоновите калцуни в едно кошче за опасни отпадъци с обтегнато от напрежение лице. С дълбока въздишка той се овладя и бутна вратата към преддверието на операционната.

„Това беше значи“ — помисли си Мариса. Беше разстроен заради предстоящата операция. Кой би могъл да го вини!

Мариса отново се обърна към двойната врата… и в този миг чу тежки стъпки.

Замръзна на мястото си. Само един определен тип вампири вдигаха такъв шум, когато се движеха.

Тя рязко се обърна и видя Вишъс да се задава по коридора с клюмнала глава. Зад него, със също толкова мрачно заплашителен вид, крачеха Фюри и Рейдж. Въоръжени до зъби, и тримата изглеждаха грохнали от умора, по дрехите на Вишъс имаше засъхнала кръв. Но какво бяха правили в лабораторията на Хавърс? Защото тя беше единственото помещение в тази част на клиниката.

Братята я забелязаха едва когато почти се блъснаха в нея. Те като един се заковаха на място и извърнаха очи. Несъмнено, защото бе изгубила благоволението на Рот.

О, Скрайб Върджин, отблизо имаха направо ужасен вид. Нездрав, макар че очевидно не бяха болни, ако в това изобщо имаше някакъв смисъл.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.

— Всичко е наред — рязко отвърна Вишъс. — Извини ни…

„Сънят… тялото на Бъч в снега…“

— Някой да не е пострадал? Бъч…

Вишъс сви рамене, минавайки покрай нея, и блъсна вратата на приемната. Другите двама се усмихнаха насила и го последваха.

Мариса проследи с поглед как братята минават покрай сестринската стая и се насочват към асансьорите. Докато чакаха асансьора, Рейдж се пресегна и сложи ръка върху рамото на Вишъс, а той сякаш потрепери.

При тази гледка в главата на Мариса задрънчаха предупредителни звънци и в мига, в който вратата на асансьора се затвори зад тях, тя се отправи към онова крило на клиниката, от което бяха дошли. С бърза крачка мина покрай просторната, ярко осветена лаборатория, и надникна във всяка от шестте болнични стаи. Те до една бяха празни.

Какво тогава бяха търсили тук? Може би бяха дошли просто за да поговорят с Хавърс?

Тласкана от инстинкта си, тя отиде на регистратурата, включи компютъра и провери всички приети пациенти. Не откри нищо нито за братята, нито за Бъч, но това не я успокои. Хавърс никога не въвеждаше воините в регистъра и най-вероятно би постъпил по същия начин и с Бъч, ако го беше приел в болницата. Онова, което Мариса искаше да види, беше колко от тридесет и петте легла бяха заети.

Записа си цифрата и обиколи стаите. Не откри нищо необичайно. Бъч не беше в клиниката, освен ако не се намираше в някое от помещенията в основната част на къщата. Понякога настаняваха там ВИП пациенти.