Споделена любов

Мариса повдигна полите на роклята си и се втурна към задните стълби.

Бъч се сви на кълбо, макар че не му беше студено — може би, ако вдигнеше колене достатъчно високо, болката в стомаха му щеше да поотслабне.

Как ли пък не! Този план изобщо не подейства на нагорещения ръжен, който сякаш беше забит в корема му.

Той с мъка отвори подпухналите си очи, примига и като си пое дълбоко дъх, стигна до следните заключения: не беше мъртъв, намираше се в болница и във вената му се вливаше нещо, което без съмнение поддържаше живота му.

Много предпазливо се преобърна и стигна до още едно заключение — някой беше използвал тялото му вместо боксова круша. А, да… и в стомаха му имаше някаква гадост, сякаш за последно бе ял гранясало месо.

Какво, по дяволите, се беше случило с него?

В ума му се заредиха неясни образи. Видя как Вишъс го открива в гората, а той отчаяно настоява да го оставят да умре. После в съзнанието му изплува някакъв нож… ръката на Ви и някакво бяло сияние, с което бяха извадили онова гадно…

Бъч се преви надве и усети, че му се повръща само при спомена. Бяха скрили нещо зло в корема му. Чисто, неподправено зло. Черен ужас, който неумолимо пълзеше в тялото му.

С треперещи ръце той сграбчи болничната нощница, с която беше облечен, и я повдигна.

— Боже!

На корема му се открояваше черен белег, сякаш вече угаснал огън беше обгорил кожата му. Обзет от отчаяние, той напразно напрегна размътения си мозък, мъчейки се да си спомни какво и как му беше оставило този белег.

И така, прибягвайки до детективските си похвати, той се зае с огледа на местопрестъплението. Което в случая беше собственото му тяло. Вдигна едната си ръка и видя, че ноктите му са в ужасно състояние, сякаш някой беше забивал под тях пирон или пила. Пое си дълбоко въздух и разбра, че ребрата му са потрошени. А ако съдеше по подутите си очи, явно лицето му беше поело доста юмручни удари.

Бяха го измъчвали. Съвсем наскоро.

Той отново напрегна ума си и се зае да пресява спомените си. Кое беше последното място, където помнеше, че е бил? „Зироу Сам“. „Зироу Сам“ и… о, боже, онази жена-вампир. Животински, анонимен секс в тоалетната. После той си бе тръгнал и… Лесъри. Беше се бил с лесъри. Бяха го простреляли, а след това…

Спомените му спираха дотук, сякаш пътят, който следваха, рязко свършваше, стигнал до ръба на бездънна пропаст.

Беше ли пропял? Беше ли предал Братството? Изменил ли беше на онези, които му бяха най-близки?

И какво, по дяволите, беше станало с корема му? От онова, което се разлагаше в тялото му, имаше чувството, че във вените му тече кал.

Бъч се отпусна и започна да диша през устата. Но покоят така и не идваше.

Дали защото не можеше да спре, или пък за да демонстрира геройство, мозъкът му започна да вади спомен след спомен от най-далечното му минало. Рождени дни, в които баща му го гледаше навъсено, а майка му пушеше цигара след цигара от напрежение. Коледи, в които братята и сестрите му получаваха подаръци, но за него нямаше нищо.

Душни юлски вечери, в които никакъв вентилатор не помагаше и баща му се бореше с жегата с ледена бира, под чието въздействие измъкваше Бъч от леглото с юмруци.

Като неканени гости го връхлетяха спомени, които не го бяха навестявали от години. Видя как братята и сестрите му си играят весело на моравата и си спомни как му се искаше да бъде с тях, вместо да стои отстрани, особнякът, чието място просто не беше там.

А после… О, господи, не! Не и това!

Твърде късно. Видя се на дванадесет години, мършав и размъкнат, застанал на тротоара пред къщата на семейство О’Нийл в Южен Бостън. Беше хубав есенен следобед и той гледаше как сестра му Джейни се качва в червения шевролет „Шевет“, изрисуван отстрани с ивици в цветовете на дъгата. Съвсем ясно си спомни как тя му маха през прозореца на задната седалка, докато колата се отдалечаваше.

Сега, когато вратата към миналото беше отворена, той не можеше да стори нищо, за да спре ужаса, който предстоеше. Спомни си посещението на полицаите същата вечер и видя как краката на майка му се подкосиха, когато спряха да говорят. Спомни си как го разпитваха, защото той последен бе видял Джейни жива. Чу как момчето, което беше някога, казва на мъжете със значки, че не е разпознал момчетата и че му се е искало да каже на сестра си да не се качва в колата им.

Но най-ясно си спомняше болката в очите на майка си, прекалено огромна, за да се излее в сълзи.

После сякаш някой натисна копчето за превъртане напред и той се намери двадесет и няколко години по-късно. Господи… кога за последен път беше видял родителите си или бе говорил с тях? Ами братята и сестрите си? Преди пет години? Може би. Боже, какво облекчение бе изпитало цялото му семейство, когато той се изнесе от вкъщи и започна да пропуска все повече празници.

Да, всички, които сядаха у дома на коледната трапеза, бяха замесени от едно и също тесто, а той беше като капката катран в кацата с меда. Накрая изобщо спря да се прибира вкъщи, оставяше им само телефонните номера, на които можеха да го открият. Номера, на които те никога не звъняха.