Споделена любов

Дребното му тяло не беше надарено нито със сила, нито с бързина, но за сметка на това волята му не знаеше предел. А в близката една година и мускулите му щяха да се изравнят по мощ с омразата му.

Нямаше търпение Преобразяването му да започне.

Вдигнал ножа над главата си, той отвори уста, за да нададе боен вик. Не последва никакъв звук, защото той беше ням, но във въображението си Джон крещеше оглушително.

В неговите очи лесърите бяха убили родителите му. Тор и Уелси го бяха приели в дома си, бяха му казали какъв е в действителност, бяха го дарили с единствената любов, която някога беше получил. И когато кучите синове убиха Уелси, а Тор изчезна, на Джон не му остана нищо друго, освен жаждата за възмездие… желанието да отмъсти не само за тях, но и за другия невинен живот, който в онзи януарски ден лесърите бяха отнели, още преди да е започнал.

Когато стигна до боксовата круша, вече тичаше с всички сили, вдигнал ножа във въздуха. В последния момент се сви на кълбо, претърколи се през глава и рязко се изправи, така че оръжието се заби в крушата изотдолу. Ако това бе истински двубой, острието щеше да потъне дълбоко в тялото на лесъра. Много дълбоко.

Джон Матю завъртя дръжката.

После скочи на крака и рязко се обърна, представяйки си как убиецът рухва на колене, стиснал с две ръце зейналата в корема му дупка. Джон заби ножа в горната част на крушата — в мислите му оръжието потъна в тила на…

— Джон?

Той се обърна запъхтян.

Той потрепери… и то не само защото се беше стреснал. Към него се приближаваше Бет Рандал, кралицата, която беше негова сестра или поне така показваха кръвните изследвания. Странно, всеки път, когато тя беше наблизо, мозъкът му сякаш блокираше и преставаше да действа. Но поне вече не припадаше, както първия път, когато я видя.

Бет прекоси тренировъчната зала и дойде при него. Висока и стройна, тя беше облечена в дънки и бяло поло. Тъмната й коса имаше съвсем същия цвят като неговата. Когато тя се приближи, Джон усети, че от нея се излъчва тъмната миризма на Рот. Предполагаше, че маркирането става чрез секс, тъй като миризмата беше най-силна по време на Първото хранене, когато и двамата идваха от спалнята си.

— Джон, ще се присъединиш ли към нас за Последното хранене?

— Трябва да остана и да тренирам — отвърна той на езика на жестовете.

Всички в къщата бяха научили жестомимичния език и това негласно признаване на неговата слабост, на неспособността му да говори, го дразнеше. Не искаше тяхното снизхождение. Искаше да е нормален.

— Ще ни бъде приятно да те видим. А и ти прекарваш толкова много време в залата.

— Тренировките са важни.

Тя хвърли поглед към ножа в ръката му.

— Има и други важни неща.

Той видя как тъмносините й очи обходиха залата, сякаш в търсене на някой особено убедителен довод.

— Моля те, Джон, ние… тревожим се за теб.

Имаше време, преди около три месеца, когато нищо не би го зарадвало повече от това, да чуе подобни думи от устата й. Да ги чуе от устата на когото и да било. Но това време беше безвъзвратно отминало. Не му беше притрябвала нейната загриженост. Искаше единствено да го оставят на мира.

Когато го видя да поклаща отрицателно глава, Бет въздъхна дълбоко.

— Добре тогава. Ще ти оставя храна в кабинета, окей? Моля те… хапни нещо.

Джон кимна, но когато тя вдигна ръка, сякаш се канеше да го докосне, той се отдръпна. Без да каже нищо повече, Бет се обърна и се отдалечи.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Джон прекоси тренировъчната зала и приклекна. Вдигнал ножа във въздуха, той се хвърли напред, а омразата утрояваше силите му.

Господин Х. се залови за работа по обяд. Влезе в гаража на къщата, за да презареди, и се качи в невзрачния миниван, с чиято помощ успешно се сливаше с човешкия поток в Колдуел.

Не изпитваше никакъв интерес към възложената задача, но когато си водач на лесърите и господарят ти нареди нещо, нямаш друг избор, освен да се подчиниш. Или да бъдеш уволнен, разбира се — нещо, което господин Х. вече беше преживял и то никак не му бе харесало. Да бъдеш уволнен от Омега, беше също толкова приятно, колкото да обядваш салата от бодлива тел.

Това, че го бяха върнали на проклетата планета, и то в предишната му роля, все още му се струваше невероятно. Явно обаче на Омега му беше писнало водачите на лесърите да се сменят постоянно и искаше поне един да се задържи. И тъй като през последните петдесетина години не беше имало по-добър лесър от господин Х., отново го бяха вкарали в играта.

Изписан от ада.

Така че днес отиваше на работа. Докато пъхаше ключа в стартера и слушаше как двигателят запалва с анемична кашлица, господин Х. не изпитваше и капчица ентусиазъм. Вече не беше някогашният лидер. Но как би могъл да се чувства другояче, след като беше поставен в ситуация, в която можеше само да изгуби. Рано или късно Омега отново щеше да се вбеси за нещо и да си го изкара на своя главнокомандващ. Това беше неизбежно.