Споделена любов

Огрян от ярките лъчи на обедното слънце, господин Х. подкара колата из улиците на новия лъскав квартал. Построени в края на деветдесетте години, евтините къщи, издържани в един и същ сладникав стил, покрай които минаваше, бяха като извадени от комплект за „Монополи“. Редици от веранди със семпла резба. Прозорци с пластмасови капаци. И истинско изобилие от великденска украса.

За един лесър нямаше нищо по-лесно от това, да остане незабелязан в този мравуняк от изтощени домакини и изнервени регионални мениджъри.

Господин Х. мина по „Лили Лейн“ и излезе на шосе 22, като не пропусна да спре на знака СТОП.

С помощта на джипиес навигатора откри мястото, което Омега му беше наредил да посети. Щяха да му трябват дванайсет минути, за да стигне дотам, което беше добре, тъй като господарят му нямаше търпение да разбере дали планът му да използва човека като троянски кон беше успял и дали вампирите от Братството си бяха прибрали обратно приятелчето.

Господин Х. се замисли за мъжа. Сигурен беше, че го е срещал и преди, само че не помнеше кога и къде. Не че това имаше значение, нито сега, нито докато го обработваше.

Беше дяволски кораво копеле. Не беше отронил нито дума за Братството, както и да го измъчваха. Господин Х. беше останал много впечатлен. Един такъв тип би бил страхотна придобивка, стига да успееха да го привлекат на своя страна.

А може би това вече беше станало. Може би човекът вече беше един от тях.

Не след дълго господин Х. паркира минивана в една отбивка на шосе 22 и пое през гората. Макар че вече беше март, миналата нощ се беше извила снежна буря и сега клоните на високите борове, натежали от сняг, изглеждаха така, сякаш бяха надянали подплатени екипи и се канеха да поиграят американски футбол. Всъщност беше красиво. В случай че си падаш по излети сред природата и разни такива глупости.

Колкото по-навътре в гората навлизаше, толкова по-малко му се налагаше да разчита на джипиеса — усещаше присъствието на господаря си така ясно, сякаш Омега беше наблизо. Може би братята не бяха дошли за човека.

Я виж ти…

Господин Х. излезе на една поляна, насред която имаше тъмен кръг. Горещината, която бе изригнала там, беше успяла да разтопи снега и да размекне за кратко коравата пръст и макар че земята отново беше замръзнала, следите от взрива се виждаха съвсем ясно. Отпечатъкът от присъствието на Омега тегнеше наоколо така, както зловонието на боклук през лятото остава във въздуха дълго след като колата за смет е изпразнила кофите.

Господин Х. си пое дълбоко дъх. Да, усещаше се и мирис на човек.

Мили боже, бяха го убили! Братята бяха изличили човека от лицето на земята. Интересно. Само че… защо Омега не беше разбрал, че мъжът е мъртъв? Може би късчето от неговата плът, което беше скрил в тялото на човека, не се бе оказало достатъчно голямо, за да го върне обратно при него след смъртта му.

Новината никак нямаше да се понрави на господаря му. Омега не търпеше провали. Те го правеха раздразнителен, а това не вещаеше нищо добро за водача на лесърите.

Господин Х. коленичи на обгорената земя и си помисли, че завижда на човека. Копелето беше извадило късмет. Когато някой лесър ритнеше камбаната, от другата страна го очакваше безкрайно мъчение, ужасяваща баня, пред която и най-страшните представи на християните за ада бледнееха.

Когато ги убиеха, лесърите се връщаха във вените на Омега, ставаха част от една злокобна помия, състояща се от безброй други лесъри, загинали преди тях, превръщаха се в кръвта, която Омега вливаше в телата на новите си роби. И тъй като оставаха в съзнание, лесърите, завърнали се в жилите на Омега, бяха обречени на една безкрайност, в която имаше единствено палещ мраз, смъртен глад и смазващ натиск. Завинаги.

Господин Х. потрепери. Атеист приживе, той никога не беше мислил за смъртта като за нещо друго, освен като за вечен сън. Сега, когато беше лесър, отлично знаеше какво го очаква, когато господарят му изгуби търпение и отново го „уволни“.

И все пак, надежда имаше. Господин Х. беше намерил вратичка, стига, разбира се, всичко да се развиеше както трябва.

Късметът му се беше усмихнал и той беше успял да открие изход от света на Омега.

8.

На Бъч му трябваха три дълги, изпълнени с халюцинации дни, за да излезе от комата, подобно на шамандура, изскочила от дълбините на нищото и поклащаща се на повърхността на езеро от звуци и образи. Най-сетне той се съвзе достатъчно, за да си даде сметка, че пред себе си вижда бяла стена, а в ухото му звучи тихо жужене.

Болнична стая. Точно така. А ръцете и краката му вече не бяха вързани.

Просто за разнообразие той се обърна по гръб и се надигна от леглото. Остана полуседнал, защото му харесваше стаята да се върти около него — това отвличаше вниманието му от болката, която разкъсваше цялото му тяло.